„Какъв срам само!“
Щом Мила Руменова слезе от раздрънкания автобус и стъпи на прашния път на родното си село, тези думи я пронизаха като отровни стрели.
На ръката ѝ нямаше брачна халка.
Обяснения – никакви.
Само бебе, притиснато до гърдите ѝ.
Някога Мила беше гордостта на селото – отличничката, красавицата с големи мечти и обещаващо бъдеще. Хората говореха за нея с възхищение.
А сега?
Посрещнаха я присвити очи, стегнати устни и шушукане зад гърба ѝ.
— Избяга навремето — изсъска Виолета Калинова, съпругата на учителя. — И се върна с дете на ръце. Нито мъж, нито обяснение. Кой знае от кого е?
Селският площад се превърна в сцена на публичен съд. Пейката пред магазина стана място за обвинения. С всеки изминал ден слуховете се разрастваха — че някакъв чужд военен я е подмамил; че е слугувала в непозната къща; че в далечен град е вършила недостойни неща; че дори името на бащата не знае.
— Позор! — театрално възкликна Виолета, хващайки се за гърдите. — Как ли ще гледа хората в очите клетият Павел Рилски?
А Павел… мълчеше.
Не обръщаше внимание на клюките. Говореше тихо и рядко. В дома си седеше кротко и слушаше плача на внучето. В този плач той не долавяше срам.
Чуваше туптенето на живота.
А Мила?
Тя стоеше над всичко това.
Зад гърба ѝ лежаха години, прекарани далеч от дома, години на изпитания и борба, които тепърва щяха да разкрият истинската ѝ сила.
