– Нали каза, че си изпържила цяла тава котлети… – довърши Борис недоумяващо.
Нели въздъхна тежко и се облегна на плота.
– Стоян ги изяде всичките. До последната хапка. И гарнитурата от сутринта е изчезнала. Саламът си го прибра още по изгрев. В хладилника има само буркан горчица и половин пакет маргарин.
Борис прокара ръка по лицето си и притисна основата на носа, сякаш се опитваше да овладее надигащото се раздразнение.
– Пак ли? Казах му поне малко да оставя за нас.
– „Казал си“… – Нели скръсти ръце. – Борис, с молби нищо не става. Ние двамата се скъсваме от работа, плащаме кредита за апартамента, сметките за ток, вода, интернет… А освен това издържаме и зрял мъж, който не си мърда пръста. Направих сметка за миналия месец – разходите за храна са скочили с една трета. Това са моите нови ботуши, които отложихме, ако помниш.
– Добре де, не се ядосвай така – примирително отвърна той. – Ще говоря с него сериозно. Сега ще изляза до магазина, ще взема наденици, ще сварим малко паста…
Тя го погледна със смес от нежност и умора. Сърцето ѝ се късаше за него – разпънат между братската привързаност и отговорността към собственото си семейство. Но съжалението рядко решава проблеми, особено когато някой се е настанил удобно на гърба ти.
– Не. Аз наденици няма да ям. И повече тази вечер няма да готвя. Изтощена съм. Ще си поръчам нещо леко – салата и пилешко филе. Ти искаш ли?
– Да… – кимна той без ентусиазъм.
Когато куриерът донесе поръчката, Борис тъкмо затваряше вратата, а от коридора вече се подаде Стоян, подушвайки въздуха.
– Я гледай ти! Празник ли има? – ухили се той. – Чудех се защо е толкова тихо в кухнята. Да не сте решили ресторант да отваряте вкъщи? Браво! Човек трябва да се глези. Какво сте взели – пица, суши?
Нели го подмина без дума, извади двете кутии и постави до тях две вилици.
– Това е за мен и за Борис – каза спокойно, докато махаше капака.
Борис остана на прага, с неловка усмивка.
– Как така? А за мен? – учуди се Стоян.
– За теб няма нищо – отвърна тя равнодушно. – Изял си двадесет котлета днес. Мисля, че това е предостатъчно поне до утре.
– Сериозно ли говориш? – Стоян се обърна към брат си. – Борис, ще позволиш ли жена ти да ме упреква за храна? Нали сме семейство!
Борис вече бе вдигнал вилицата, но застина насред движението.
– Стояне… всичко беше изядено още по обяд. Ние се прибираме гладни от работа. Поръчката е само за двама ни…
– Можехте да вземете и за трима! Нямаше да обеднеете! – сопна се той. – Стискате се за родния ми брат… Добре, ще си направя чай. Ако и чайникът не сте заключили.
Той шумно си наля вода, тресна вратата на стаята си и изчезна.
– Малко рязко постъпи – прошепна Борис. – Обиди се.
– Нека. – Гласът ѝ остана спокоен. – Реших нещо: повече няма да готвя за трима. Само за нас. А ако трябва – изобщо няма да готвя у дома. Ще хапваме навън или ще си носим готова храна. Не съм наета за готвачка на брат ти.
– Но как ще стане това? Живеем под един покрив…
– Нищо няма да крием. Просто няма да има порции за него. Ако огладнее – магазинът е на две крачки. Може да си купи продукти и да си приготви сам. Има ръце, има крака.
На следващата сутрин Нели стана по тъмно. Приготви две филии със сирене и направи две кафета – едното за Борис, другото за себе си. Когато Стоян се появи сънен в кухнята, по масата бяха останали само трохи.
– Закуската къде е? – намръщи се той, надничайки в хладилника. – Снощи имаше яйца.
– Имаше. Две. Сварих ги за нас.
– Нели, пак ли започваш? Вчера добре, изнервена си била… Но днес? Да ходя гладен ли?
Тя се изправи и облече палтото си.
– Стояне, супермаркетът отсреща отваря в осем. Десет яйца струват около осем лева. Има масло, хляб, какъвто салам пожелаеш. Печката работи. Тиганите са в шкафа под мивката. Приятен апетит.
– Нямам пари засега. Търся работа, знаеш.
Нели го погледна право в очите.
– Това е твой проблем. Ти си възрастен човек… и е време да започнеш да се държиш като такъв.
