Смехът ѝ продължаваше да звучи в ушите ми, дори след като млъкна.
— Разбира се, че ще разбере, че съм на заплата при тях — кикотеше се самодоволно Ванеса Данаилова. — Но тогава вече ще е късно. Боян Маришки ще остане с празни ръце. Така му се пада! Кой го караше да се заглежда по млади момичета? Стар наивник!
После започна да реди нещо за срокове, за папки и подписи, но в главата ми бучеше толкова силно, че едва различавах думите. Седях притисната в тясното помещение, стисках зъби и се стараех телефонът да не издаде нито звук, докато записва всяка нейна дума.
Когато тя най-после си тръгна, останах още известно време неподвижна. Краката ми бяха като от олово. След десетина минути се престраших да изляза, минах покрай рецепцията с наведена глава и напуснах сградата, без никой да ме заговори.
Вкъщи прехвърлих записа на няколко различни устройства — флашка, стар лаптоп, дори на външен диск. Скрих ги на различни места. Не знаех кога ще ми потрябват, но бях сигурна, че ще дойде момент.
После животът се завъртя бясно — спешна командировка, напрежение, а малко след това Боян обяви, че иска развод…
И ето ме сега — в селската къща, далеч от града, с тайна в ръцете си и без ясна представа как да я използвам. Докато една сутрин не ме осени проста, но силна мисъл.
Грабнах телефона и набрах номера на Калина Живкова.
— Калина, здравей, Йоана е. Как си?
— Йоана! — гласът ѝ прозвуча искрено зарадван. — Чух за вас с господин Маришки… много съжалявам, наистина.
— Благодаря ти. Обаждам се с молба. Важна е. И остава между нас.
— Казвай.
— Наблюдавай Боян. Особено какво става между него и Ванеса Данаилова. Ако забележиш нещо необичайно — напрежение, скандали, ако той изглежда разстроен или тя изчезне внезапно — веднага ми се обади. По всяко време.
От другата страна настъпи кратко мълчание.
— Йоана… има ли нещо, което трябва да знам?
— Засега — не. Но може да се случи. А той дори не подозира.
Калина не беше лековерна. Четири години работеше до Боян, беше виждала не една и две негови увлечения и отлично разбираше как стоят нещата.
— Добре — отвърна най-после тя. — Ще държа очите си отворени. Ако стане нещо спешно?
— Звъниш незабавно.
След като затворих, облегнах глава назад. Планът започваше да се подрежда в съзнанието ми като пъзел. Оставаше само да изчакам.
Колко ли време още щеше Боян да вярва сляпо на красивата си Ванеса?
Обаждането дойде след седем дни — малко след шест и половина сутринта. Тъкмо поливах мушкатата на леля ми.
— Йоана — прошепна развълнувано Калина, — трябва да дойдеш. Нещо става с господин Маришки.
— Какво има?
— Вчера цял ден беше като изгубен. А днес пристигна пребледнял, ръцете му треперят. Ванеса изобщо не се е мяркала, което е странно — обикновено не се отделят. Преди малко го чух да крещи по телефона: „Ти ме натопи! Доверявах ти се!“. После нещо се строши — май счупи чаша.
Сърцето ми заби учестено. Значи тя беше извадила козовете си.
— Тръгвам — казах кратко. — И дума на никого.
В офиса въздухът беше тежък, служителите си шепнеха и хвърляха тревожни погледи към директорския кабинет. Щом ме видя, Калина скочи.
— Вътре е. От три часа не допуска никого.
Почуках и влязох без да чакам покана.
Боян седеше зад бюрото, вперил поглед в екрана. Лицето му беше сиво, под очите — сенки. На пода блестяха парчета от счупена чаша.
— Какво правиш тук? — попита глухо, без да ме поглежда.
— Калина ми се обади. Каза, че имаш проблеми.
— И от кога те интересуват моите проблеми?
— Откакто знам истината за Ванеса.
Той вдигна глава рязко. В очите му проблесна надежда, която бързо се смеси с недоверие.
— Каква истина?
— Че работи за конкурентите ти. Че те е съблазнила нарочно. Че е събрала документи с твоя подпис и сега те изнудва.
Минутата мълчание беше тежка. Той изучаваше лицето ми, сякаш търсеше измама.
— Откъде ти е това? — гласът му беше пресипнал.
— Няма значение как съм разбрала. Важното е, че разполагам с доказателство.
Боян се изправи и се приближи до прозореца.
— Тя поиска да ѝ прехвърля всичко — апартамента, колите, дяловете от фирмата. Иначе щяла още утре да занесе в прокуратурата папка с договори, подписани от мен. А в тях… Йоана, аз дори не осъзнавах какво подписвам. Мислех, че са обичайни отчети.
— А всъщност?
— Фалшиви сделки, фиктивни доставки, източване на средства. Неща, за които се влиза в затвора! — обърна се към мен отчаяно. — Пълен глупак съм, нали? Подведох се по усмивка и хубави крака.
— Подведе се — казах спокойно. — Но положението не е безнадеждно.
— Как, след като документите са при нея?
Извадих телефона си.
— Защото аз имам запис на разговор, в който тя сама признава какво планира и как те е използвала.
Той бавно се отпусна обратно в креслото.
— Запис?
Пуснах файла. Гласът на Ванеса изпълни кабинета: „Глупакът подписва всичко, което му подам…“
С всяка изминала секунда лицето му ставаше все по-бледо.
— Кога…?
— Преди месец. Случайно чух разговора ѝ.
— И не ми каза? — в гласа му прозвуча укор.
— Ти не ми остави шанс. Изгони ме от дома ни.
Той сведе очи.
— Йоана… сгреших. Държах се отвратително. Прости ми.
Поех дълбоко въздух, преди да му отговоря.
