Свих рамене и отвърнах уклончиво:
— Още не съм решила — казах искрено.
— Е, ще видиш — усмихна се тя снизходително. — На хора от града тук им е трудно в началото. Тишината ги плаши, мракът вечер им тежи. А зимата може направо да те налегне едно униние… Но не се притеснявай — ако имаш нужда от нещо, ела. Моят Орлин Лъвов с ръцете си всичко оправя.
След като Пенка Балканска се прибра в двора си, останах сама и се огледах внимателно.
Тодорка Живкова беше разумна и подредена жена. Преди да си отиде, бе сменила електрическата инсталация, прокарала газ и монтирала стабилна дограма. Обзавеждането беше старомодно, но качествено и запазено.
В хола се извисяваше тежка секция, натъпкана с книги, а върху нея стоеше стар телевизор от друго време. Кухнята беше семпла — кръгла маса, покрита с мушама на ситни цветчета, и възрастен хладилник, който монотонно бръмчеше, сякаш отброяваше секундите.
Качих се по дървените стъпала към втория етаж. Там ме посрещна спалня с метално легло и гардероб от пожълтяло дърво. Щом го отворих, ме лъхна аромат на лавандула — леля ми винаги пъхаше изсушени стръкчета между дрехите.
Подредих набързо багажа, взех кратък душ в тясната баня, после си направих чай и се настаних до прозореца, увита в старото ѝ одеяло. Навън дворът потъваше в здрач, а отдалеч се чуваше кучешки лай.
Към изненадата ми интернетът работеше стабилно — явно местен доставчик беше стигнал дори до това забравено кътче. Светът продължаваше да се движи, сякаш нищо не се бе случило.
А всъщност всичко беше различно.
Държах чашата с розите — любимия сервиз на леля — и мислех за Боян Маришки. За онова, което бях разбрала преди два дни. Знанието ме изгаряше отвътре; исках да грабна телефона и да му кажа истината в лицето. Но щом си припомнех студения му тон и унизителните думи, ръката ми сама отблъскваше апарата.
Нека се оправя сам. Нали е толкова умен и преуспял. Сега до него е Ванеса Данаилова — амбициозна, настойчива, сигурно готова на всичко.
И все пак мисълта не ме оставяше. Въртеше се в главата ми като заседнала плоча.
Станах и тръгнах из стаите. Върху скрина в дневната стоеше снимка на Тодорка.
— Ти какво би направила? — прошепнах към усмихнатото ѝ лице. — Как щеше да постъпиш?
Тя беше от хората, които не заобикалят. „Казвам право в очите това, което мисля“ — повтаряше често. Вероятно още същия ден щеше да набере Боян и да изсипе всичко без увъртане.
Но тя не беше преживяла това, което аз. Не беше изоставена заради по-млада колежка. Не носеше тази тиха болка под гърдите, която пулсираше като незараснала рана.
Отново се върнах в кухнята. Вятърът се усили и клоните на ябълките зад стъклото започнаха да драскат леко по прозореца. В града подобни звуци се губеха сред непрестанния шум — коли, разговори, музика от съседите. Тук тишината имаше собствена тежест.
Телефонът лежеше обърнат с екрана надолу. Няколко пъти посягах към него и все се отказвах. Представях си как Боян ще вдигне раздразнен:
„Какво още искаш? Казах ти да не ми звъниш.“
А истината засягаше не само него. Във фирмата работеха двайсет души — хора с деца, ипотеки, отговорности.
Нощта падна напълно. Уличната лампа запали и разля жълт кръг върху пътя. Помислих си, че утре трябва да отида до магазина, да напазарувам, да се запозная с това село, което вече беше моят дом. Да започна начисто.
Двете седмици изминаха почти неусетно.
Подреждах къщата, свиквах с ритъма на мястото, ходех до близкия град за провизии. Пенка Балканска се оказа безценен източник на информация — знаеше къде продават най-хубавия хляб, кой може да ти нареже дърва, кои улици първи се затрупват със сняг.
— А мъжът ти кога ще дойде? — попита ме един ден, докато ме черпеше с топли зелеви пирожки.
— Няма да идва — отвърнах спокойно. — Разделихме се.
— Ох, мило дете… — въздъхна тя. — Днес хората лесно се отказват. Навремето браковете издържаха десетилетия. Имало е трудности, но не сме тичали при първия срещнат.
Само кимнах. Нямах сили да разказвам подробности. Мислите ми се връщаха към онова, което бях чула съвсем случайно в офиса на Боян.
… В онзи ден имах среща с клиент в търговски център. Приключих по-рано и реших да се отбия при съпруга си. В приемната ме посрещна секретарката Калина Живкова.
— Боян Маришки е на среща — обясни тя. — Скоро трябва да се върне.
Почаках близо двайсет минути. Той не се появи и аз тръгнах. Преди да изляза обаче, влязох в дамската тоалетна.
Докато бях в кабинката, вратата се отвори и някой влезе, говорейки по телефона. По гласа разпознах Ванеса Данаилова — бяхме се засичали на фирмени събирания.
— Да, всичко върви по план — казваше тя уверено. — Глупакът подписва каквото му подам. Събрала съм достатъчно документи за сериозно обвинение.
Сърцето ми подскочи. Извадих телефона си и включих записа.
— Знам, че е рисковано — продължи тя. — Но си струва. Още седмица и ще му поставя условие. Или прехвърля цялото имущество на мое име, или тези бумаги заминават право в прокуратурата. Вашата фирма ще вземе клиентите му, а аз — останалото.
Пръстите ми трепереха, докато стисках телефона и се молех тя да не забележи, че не е сама в помещението…
