Боян Маришки прекрачи прага така, сякаш се готвеше да изнесе доклад пред управителен съвет. Свали сакото си премерено, окачи го внимателно на облегалката на стола, приглади вратовръзката и впери в мен онзи делови поглед, който използваше, когато съобщаваше „важни решения“.
— Йоана, трябва да поговорим.
Вдигнах очи от лаптопа, където довършвах презентацията за утрешната среща с клиенти. Преди пет години, в началото на брака ни, подобно изречение означаваше планове за почивка или обсъждане на нов автомобил. Сега тонът му звучеше по съвсем различен начин.
— Слушам те — отвърнах и затворих компютъра.
— Напускам те — изстреля той рязко. — Имам друга жена. Ванеса Данаилова. Новият финансов директор в компанията. Между нас не е просто флирт. Сериозно е.
Вероятно се очакваше да пребледнея или да избухна в сълзи. Вместо това само кимнах, сякаш ми беше съобщил, че утре ще вали.
— Разбирам.
По лицето му пробяга раздразнение. Очевидно търсеше признаци на разтърсваща болка.
— Чу ли ме изобщо? Казах, че имам връзка. И че си тръгвам.
— Чух те. Какво следва?
— Какво следва ли? — гласът му стана по-остър. — Събираш си багажа и освобождаваш апартамента. Жилището е мое, колата е моя, всичко тук е мое. Ти разполагаш само с онази полуразрушена къща на леля ти на село. Отивай там. Сред калта и селяните. Аз и Ванеса ще останем тук.
Благодарение на Калина Живкова знаех за това „сериозно“ развитие от три седмици. Тя работеше като секретарка в офиса му и ми се обади една вечер. Разказа как Боян и новата финансова директорка все по-често оставали след работно време, как се гледали на съвещанията, как той я возел с колата си по скъпи ресторанти.
Калина беше в компанията от четири години и беше виждала не една негова авантюра. Този път обаче, по думите ѝ, нещата изглеждали по-дълбоки.
— Добре — казах спокойно и се изправих.
— „Добре“? Само това ли? — той ме гледаше невярващо. — Няма ли да зададеш въпроси? Да ми търсиш сметка?
— За какво? Всичко вече ми обясни.
Отидох в спалнята и извадих пътната чанта. Работата ми на консултант ме беше научила да подготвям багаж за минути — постоянните командировки из страната и чужбина го изискваха.
Боян застана на прага и наблюдаваше как подреждам дрехите си. Спокойствието ми очевидно го дразнеше — раменете му бяха напрегнати, устните стиснати.
— Държиш се странно — изрече той. — Всяка нормална жена би вдигнала скандал.
— Може би не съм от „нормалните“ — отвърнах, сгъвайки пуловер.
— Или просто не ти пука. Може би никога не си ме обичала.
Замръзнах за миг и го погледнах. В гласа му имаше нещо обидено, почти детинско. Изкушавах се да кажа, че съм го обичала, докато не съм осъзнала, че живея с егоцентрично момче, скрито в тялото на възрастен мъж. Но нямаше смисъл.
— Ти сам каза, че всичко е приключило. Защо тогава да драматизираме?
— Мислех, че поне ще се опиташ да ме задържиш! — избухна той. — Ще обещаеш да се промениш, да станеш по-добра! А ти се държиш така, сякаш тръгваш в командировка!
Прибрах документите, несесера, зарядните. Огледах стаята дали не пропускам нещо важно.
— Може би е по-добре така — подхвърли той, когато минах покрай него. — Ванеса е различна. Тя знае как да подкрепя един мъж. А ти винаги си била прекалено самостоятелна. Студена. Дистанцирана.
— Възможно е — съгласих се, обличайки якето.
— И погледни се само! — продължи да сипе той. — На трийсет и пет, а изглеждаш като стара мома. Ванеса е по-млада, по-привлекателна, по-амбициозна. Тя има цели.
Взех ключовете от колата, която бях купила със собствени средства преди две години.
— Пожелавам ви успех — казах и отворих входната врата.
— И не си помисляй да се връщаш! — извика след мен Боян Маришки. — Селото ти подхожда повече!
Затворих и думите му останаха от другата страна.
Във входа беше хладно и тихо. Постоях няколко секунди, за да приема случилото се, после слязох до автомобила.
Пътят до къщата на леля Тодорка Живкова беше около два часа и половина. Докато карах, мислите ми се връщаха към разговора, който възнамерявах да проведа с Боян тази седмица. Имаше нещо важно, което пазех в тайна от няколко дни.
Сега обаче обстоятелствата бяха напълно променени…
Домът на леля Тодорка се намираше в края на селото. Зад него започваха безкрайни ниви, които се губеха в хоризонта на жълто-кафяви ивици. Дървената ограда беше килната, а портата изскърца протяжно, когато я отворих.
— Ох, Йоанка си дошла! — подаде глава от съседния двор възрастна жена с пъстър шал. — Аз съм Пенка Балканска, помниш ли ме? С Тодорка бяхме първи приятелки. Все за теб говореше.
Пенка се оказа жизнена и словоохотлива. Помогна ми да внеса багажа, показа ми къде се спира водата през зимата и как се пуска газовият котел.
След като приключихме, тя ме изгледа любопитно и попита:
— А ти задълго ли ще останеш тук?
