Отговорът пристигна след по-малко от час.
„Майка ми смята, че постъпваш егоистично. Съпругата трябва да има доверие на мъжа си. Вече не знам кой е прав.“
Калина Вълкова прочете съобщението два пъти и по устните ѝ пробяга тиха, почти тъжна усмивка. Това ѝ беше достатъчно. Нямаше нужда от повече обяснения – всичко бе казано между редовете.
Тя набра телефона на адвокат, препоръчан от близка приятелка. Уговори си среща за стартиране на бракоразводна процедура. След това извади от шкафа папките с всички документи за апартамента – нотариален акт, удостоверения, завещанието на родителите ѝ. Подреди ги грижливо в отделна папка и я остави на масата. Искаше всичко да бъде ясно и защитено.
Привечер Борис Цветанов се появи на прага. Държеше огромен букет рози, а по лицето му се четеше разкаяние.
— Съжалявам — започна още от вратата. — Не трябваше да стигаме дотук. Майка ми прекали. Хайде да забравим.
Погледът на Калина се плъзна от цветята към него.
— Да забравя? Кое точно? Че поискахте да ми вземете дома? Че Жулиета Пиринки вече беше обмислила развода предварително? Или че ти мълча, докато тя разпределяше бъдещето ми?
— Не съм мълчал! Просто… бях объркан.
— Объркан след пет години брак? Когато трябваше да избереш между майка си и жена си?
Ръката му бавно се отпусна, букетът натежа.
— Какво искаш от мен?
— Истината. Дойде ли, защото осъзна грешката си? Или защото майка ти настоя да направиш още един опит?
Борис не отговори. Тишината му каза всичко.
— Тогава си тръгвай — произнесе тя спокойно. — Събери си нещата и отиди при нея. Там винаги ще те разберат.
— Говориш ли сериозно?
— Напълно.
Той я изгледа невярващо, после хвърли розите на пода.
— Ще съжаляваш! Без мен няма да се справиш! Ще останеш сама в скъпия си апартамент!
— По-добре сама в собствения си дом, отколкото с вас и без нищо — отвърна Калина равнодушно. — Нямаме повече какво да си кажем.
Вратата се затръшна с трясък, от който стъклата леко иззвънтяха.
Тя вдигна разпилените цветя, подряза стъблата и ги постави във ваза. После си направи чай и седна до прозореца. Телефонът ѝ изписука — ново съобщение от свекърва ѝ: „Ще видиш, че грешиш. Синът ми заслужава повече от теб!“
Калина без колебание изтри номера и го блокира. Завинаги.
Отвори отново папката с документите. Всичко беше изрядно. Родителите ѝ се бяха погрижили да ѝ оставят сигурност. А тя щеше да опази това, което ѝ принадлежи.
Навън слънцето залязваше, а жилището потъна в тиха, спокойна светлина. Пространството беше нейно — защитено и истинско.
Отпи глътка чай и за пръв път от месеци усети как гърдите ѝ се изпълват с лекота.
Апартаментът оставаше при нея. Така, както трябваше да бъде.
На сутринта щеше да се обади на адвоката и да постави начало на новия си път. Свой собствен живот — без натиск, без изнудване и без чужди претенции към онова, което ѝ е завещано.
В едно Жулиета Пиринки беше права — Калина щеше да остане сама.
Но тази самота беше далеч по-поносима от постоянния страх да изгуби последния спомен от родителите си.
