Настъпи мълчание. Но то не продължи дълго.
Само след седмица Жулиета Пиринки отново прекрачи прага, този път придружена от елегантно облечена жена с папка под мишница.
— Калиночка, запознай се! — пропя свекървата с престорена любезност. — Това е Невена Кирилова, адвокат. Изключителен професионалист! Ще ни разясни всички подробности по прехвърлянето!
Калина Вълкова застана неподвижно на прага и огледа двете. Невена Кирилова ѝ отправи отработена усмивка, а документите в ръцете ѝ подсказваха, че посещението не е случайно.
— Добър ден. Мога да съдействам за коректното оформяне на документите. Ще отнеме съвсем малко време — започна адвокатката делово.
— Не съм ви канила — прекъсна я спокойно Калина. — И нямам намерение да уреждам нищо. Довиждане.
Вратата се затвори пред носовете им. Отвън се чу възмутеният глас на Жулиета, но Калина вече беше в кухнята. Ръцете ѝ трепереха. Безочливостта беше преминала всякакви граници.
Вечерта Борис Цветанов избухна.
— Осъзнаваш ли как унизи майка ми? Доведе адвокат, за да стане всичко както трябва!
— За да ми отнемете жилището — отвърна тя.
— Не да го отнемем, а да го уредим законно!
— Борис, кажи ми направо. Защо майка ти настоява да прехвърля апартамента на твое име? Без приказки за „стабилност“.
Той се поколеба.
— Ами… тя смята, че така е редно. Мъжът трябва да е собственик.
— Защо?
— Така се прави…
— Къде „така“? В кое семейство? Този апартамент ми е оставен от моите родители. Не от твоите. Не от майка ти. От моите!
— Но ние сме семейство!
— Семейство… — повтори тихо Калина. — Добре. Тогава отговори: защо майка ти не предложи да прехвърли своето жилище на мен? В името на семейната сигурност?
Борис отвори уста, но думите не дойдоха. Очевидно не беше подготвен за подобен въпрос.
— Това е различно — промърмори.
— С какво е различно?
— Нейният апартамент… тя го е изплащала цял живот!
— А моят от небето ли падна? Родителите ми също работиха цял живот! И го оставиха на мен. Не на теб. Не на майка ти. На мен!
Той не намери какво да възрази. Стана и излезе. Разбира се, при майка си — там, където винаги го разбираха и съжаляваха.
Изминаха две седмици. Натискът не спря. Жулиета звънеше по двадесет, дори тридесет пъти на ден. Пращаше съобщения. Настояваше за срещи.
Калина не отговаряше.
Днес обаче пристигна кратко съобщение: „Утре в десет при нотариуса. Ела. Ще приключим въпроса с апартамента окончателно. Борис вече се съгласи.“
Калина не отиде. Вместо това седна и написа дълго съобщение до съпруга си.
„Борис, обичам те. Пет години съм до теб. Но няма да се откажа от жилището, което родителите ми ми завещаха. То е последното, което ми остана от тях. Моята опора. Моята сигурност.
Ако ти и майка ти не сте способни да го приемете, значи ние не сме истинско семейство. Семейството се гради върху доверие. А вие настоявате да предам всичко и да остана без нищо. Помисли добре. Вземи решение. Но знай — моето вече е окончателно.“
