— И кой знае какво може да стане! Ако натрупаш задължения, жилището може да бъде отнето! Ако го прехвърлиш на мен, поне ще сме спокойни! — довърши той, сякаш това беше последният му коз.
Калина замълча. За пръв път от пет години брак го видя без илюзии — не като партньор, а като човек, който лесно се поддава на чуждо влияние. Несигурен. Податлив. Удобен за насочване.
— Не — произнесе тихо.
— Какво „не“?
— Няма да ти прехвърля апартамента.
Борис скочи рязко от дивана.
— Значи нямаш доверие в мен? Аз съм ти съпруг!
— Именно защото си ми съпруг, ти имам доверие — отвърна тя спокойно. — Но това, което родителите ми са ми оставили, няма да поставям на карта.
Той излезе, тръшвайки вратата толкова силно, че стъклата издрънчаха. А на следващия ден започна истинската обсада.
Жулиета Пиринки започна да се появява ежедневно. Без предупреждение. Отключваше със собствения си ключ и влизаше така, сякаш това беше нейният дом. Настаняваше се в кухнята и поемаше ролята на домакиня.
— Калинче, мислих по въпроса — поде тя един следобед, разполагайки се удобно на стола. — Умно момиче си. Нима не осъзнаваш колко е важна сигурността за едно младо семейство?
Калина миеше чиниите и не отговаряше.
— Апартаментът е на твое име. Недай Боже нещо ти се случи — Борис ще остане на улицата! Собственият ти мъж! Той е толкова безпомощен… Без мен съвсем ще се изгуби!
Калина подсуши ръцете си и се обърна.
— Жулиета Пиринки, ако с мен стане нещо, по закон имотът преминава към съпруга ми. Така че тревогите ви са излишни.
Свекървата стисна устни.
— Законът, законът… А ако изникнат далечни роднини? Ако се появи някой претендент? По-добре е всичко да се уреди предварително!
— Нямам други наследници. Знаете го отлично.
— Тъкмо затова! — размаха ръка тя. — За какво ти е тази собственост? Не си бизнесдама, нито милионерка. Обикновена жена си. Но Борис трябва да има гарантирано бъдеще. Той е глава на семейството!
По устните на Калина се появи лека усмивка.
— Глава на семейство, която не може сама да реши въпрос с жилището без намесата на майка си? Извинете, но това не звучи убедително.
Лицето на Жулиета се втвърди.
— Слушай ме внимателно. Сега нещата могат да се уредят по добрия начин. После може да стане по-сложно.
— Това предупреждение ли е?
— Какви ги говориш? — подслади гласа си тя. — Мисля единствено за вашето добро.
Тръгна си, но натискът не спря. Вечер Борис подемаше темата отново и отново. Едни и същи думи, същите аргументи — прехвърляне, стабилност, бъдеще, деца, които дори още не съществуваха.
— Нали планираме да имаме деца — каза една вечер, легнал по гръб и вперил поглед в тавана. — Какво ще им обясниш, когато пораснат? Че не си вярвала на баща им?
— Ще им кажа истината. Че съм запазила това, което родителите ми са ми завещали.
— Това вече не е апартаментът на родителите ти! — избухна той. — Наш е! Живеем тук пет години! Аз направих ремонта!
— Монтира две закачалки в банята — отвърна тя хладно. — Ремонта платих аз — със собствени средства.
