Телефонът върху масата завибрира за трети път в рамките на няколко минути. Калина Вълкова дори не погледна дисплея – знаеше отлично кой настоява да се свърже с нея. Свекърва ѝ никога не се отказваше след едно позвъняване.
Тя пое дълбоко въздух и вдигна.
— Калинче, миличка, къде се губиш? — гласът на Жулиета Пиринки звучеше пресилено сладникаво, сякаш от слушалката се стичаше захарен сироп. — С Борис Цветанов те чакаме вече половин час пред нотариуса! Нали не си забравила, че днес ще подпишем документите за апартамента?
Калина издиша бавно. Разбира се, че не беше забравила. Как човек би пропуснал деня, в който се прави опит да бъде лишен от собствения си дом?
— Госпожо Пиринки, още вчера ви казах, че няма да дойда.
Настъпи кратко мълчание — секунда, но натежала от значение. Когато свекърва ѝ проговори отново, медът от гласа ѝ беше изчезнал и на негово място прозвуча студена твърдост.
— Калина, стига глупости. Това е за твое добро! Жилището ще бъде прехвърлено на Борис, на моя син, а вие двамата ще продължите да живеете там. Къде е проблемът?
— Проблемът е, че този апартамент е МОЙ — отвърна тя спокойно, но непреклонно. — Родителите ми ми го оставиха. И няма да го прехвърля на никого.
Без да изчака отговор, Калина прекъсна разговора.
Всичко започна преди три месеца.
Борис се прибра след поредното гостуване при майка си и се отпусна на дивана. Очевидно имаше нещо за казване, но думите не идваха. Превключваше каналите, после изключваше телевизора, разлистваше телефона си, сякаш търсеше смелост.
— Искаше ли нещо? — попита Калина, влизайки с чаша чай в ръка.
— Нищо особено. Майка ми звъня — сви рамене той, без да срещне погледа ѝ. — Притеснява се за нас.
— Много мило от нейна страна.
— Да… Според нея трябва да се подсигурим. За всеки случай.
Вътрешно Калина се стегна. Опитът ѝ беше показал, че когато Жулиета Пиринки „мисли за доброто им“, обикновено следва нещо неприятно.
— Да се подсигурим от какво?
Борис най-сетне я погледна. В очите му се четяха едновременно вина и упоритост.
— Ами… никой не знае какво може да стане. Разводи, например. Майка казва, че е по-разумно всичко да се уреди юридически, за да няма после усложнения.
— Какво точно да се уреди?
— Апартаментът. Да го прехвърлиш на мен. Все пак сме семейство, няма разлика. Така документално ще е изрядно.
Калина постави чашата внимателно върху масата. Ръката ѝ почти не трепна.
— Значи майка ти предлага да ти подаря жилището, което родителите ми ми завещаха. Просто така. За сигурност.
— Не е точно така… — изнерви се Борис. — Ние сме съпрузи! Това е нашият общ дом. Само по документи ще бъде на мое име. Ще въведем ред.
— Какъв ред имаш предвид, Борис?
— Нормален ред! — повиши тон той, усещайки накъде върви разговорът. — Майка ми е права!
