— Ралица Богданова, къде е вечерята? — прозвуча гласът на Валентин Яворов от хола, където, както винаги, беше потънал в телевизионната глъчка и сякаш светът около него не съществуваше.
— В хладилника… — отвърна тя дрезгаво, притискайки длан към пламтящото си гърло.
Температурата ѝ беше скочила рязко, но за Валентин това оставаше незабелязано. Той никога не беше от мъжете, които долавят, когато съпругата им едва се държи на краката си.
— Как така в хладилника? — изръмжа той и се появи на прага на кухнята — тежък, поизпотен, с избеляла фланелка и с изражение на човек, на когото току-що са сторили огромна несправедливост. — Сега аз ли трябва да си топля храната?
Ралица бавно се обърна от котлона, където картофите къкреха лениво. Последните ѝ сили бяха отишли, за да ги сложи да се сварят. В металната повърхност на чайника видя отражението си — зачервени бузи, влажни кичури, полепнали по челото, и помътен поглед.
— Вальо… имам тежка ангина. Едва стоя изправена с тази температура…
— И какво от това? — сви рамене той с такава небрежност, сякаш говореха за облачно време. — Полегни малко и се стегни. Не сме малки деца, че да правим драма от всяко кихане.
„Стегни се“… Горчива усмивка разкриви устните ѝ, но болката в гърлото веднага я прониза и я накара да примигне.
Колко години вече бяха заедно? През цялото това време тя все се „стягаше“ — сякаш не беше човек, а безмълвен обслужващ персонал: подай, донеси, измий, изглади.
Работата ѝ в поликлиниката я изтощаваше до краен предел. Често оставаше след края на смяната, защото сестрите не достигаха. Пенсията на Валентин беше толкова оскъдна, че реално разчитаха на нейната заплата.
Прибираше се у дома изцедена до последната капка. Но от изцедените никой не очаква оплаквания — те просто продължават да дават.
— Утре след работа ще сготвя нещо по-сериозно… — прошепна тя и си наля чай с мед, надявайки се топлината да облекчи болката.
— Значи днес всичко сам да си правя? — намръщи се той. — Поканил съм Боян Марков и Радостин Воин да минат довечера…
Тя се задави с горещата течност. Разбира се — мъжката компания беше неприкосновена. А това, че тя едва диша от висока температура, очевидно беше дреболия. Ралица остави чашата внимателно на масата и впери поглед във Валентин, усещайки как в нея се надига нещо, което този път нямаше да успее просто да „стегне“.
