Години наред между тях цареше мълчание.
И все пак Таня Живкова не можеше повече да стои отстрани. Взе телефона и набра номера на Николай Цветанов.
– Ало? – чу познатия глас.
– Здравей… – отвърна тихо тя. – Имаме внучка… – и без да крие нищо, му разказа всичко от началото до края.
От другата страна настъпи кратка пауза, после Николай каза уверено:
– Постъпила си правилно. Елате при мен. Къщата е голяма, ще се поберем.
Таня не се поколеба.
Николай ги чакаше на гарата. Пое тежките чанти, а малката Благовеста Каменар спеше спокойно в ръцете на баба си, притисната до гърдите ѝ. Домът му се оказа подреден и приветлив – детско легълце, сгънати пелени, купчина играчки. Всичко бе приготвено.
– Очаквал си ни? – попита тя с изненада.
– Разбира се – усмихна се той.
И така, без излишни думи за миналото, те отново се превърнаха в семейство.
В същото време животът на Светлана Велизарова течеше в друг ритъм. Мартин Вълков ревнуваше от новородената си сестричка, Дарина Овчар растеше кротка и уравновесена, а Павел Данаилов сияеше в ролята си на баща.
Само Светлана все по-често се будеше нощем, обляна в студена пот. В сънищата си виждаше две мънички ръчички и чуваше два плача. Денем се насилваше да не мисли.
Един следобед в търговския център долови откъс от разговор:
– Представяш ли си, Таня Живкова се върнала при мъжа си! И с бебе! Осиновила го май… казват, че било изоставено…
Светлана застина. В ушите ѝ ехтеше само едно: тя я е взела!
Същата вечер, за пръв път от години, се обади на Радка Емилова.
– Вярно ли е? – попита направо. – Мама е взела момичето?
– Да. И замина с него.
Светлана се свлече на пода. Всичко, което се беше опитвала да погребе в себе си, се върна с пълна сила.
Онази нощ не мигна. Ако Радка знае, може да научат и други. А Павел? Дали вече не подозира?
Тя гледаше съпруга си, който спеше спокойно до нея, и разбираше, че истината е непоносима. Нямаше да я приеме. Нямаше да ѝ прости.
– Не бива… – шепнеше си. – Нека всичко си върви така.
Минаваха години. Светлана живееше сякаш стъпва по тънък лед. Павел не забелязваше нищо, освен хладината ѝ. Тя избухваше срещу децата, а после се заключваше в банята и плачеше, притиснала кърпа към лицето си.
В душата ѝ се бореха омраза към майка ѝ и мъчителна мисъл: някъде там расте едно момиче. Нейното момиче.
А при Таня Живкова и Николай Цветанов животът постепенно придоби нов смисъл и топлина. Благовеста растеше спокойно, послушна и с всеки изминал ден изпълваше дома им с радост.
