Тя дори не потрепна, когато повтори, че няма нужда да ги вижда – за нея били еднакви.
У дома се прибра само с едното бебе. Павел Данаилов избра името Дарина Овчар. Светлана Велизарова не възрази, макар в сърцето си да беше решила да я нарече Благовеста Каменар.
Първите дни преминаха като в мъгла от щастие – телефонът не спираше да звъни, роднини и познати идваха с цветя и пликове, а младите родители приемаха поздравления. Скоро обаче празничният шум утихна и ежедневието ги връхлетя с обичайните грижи. Светлана се потопи изцяло в майчинството и упорито се опитваше да изтрие от съзнанието си стореното. Беше убедена, че тайната ще остане заключена между стените на родилното.
Само че там работеше нейна далечна родственица – Радка Емилова.
Радка беше санитарка от години – незабележима, старателна и чувствителна към чуждата болка. Сутринта случайно дочула разговор в коридора.
– Пак имаме отказано бебе. Майката родила близначки и веднага се отказала от едната – прошепна акушерката.
– Някоя пропаднала ли е? – попита друга.
– Не. Има съпруг, има и по-голям син. Обяснила, че нямали възможност за две. Нито сълза не пророни.
Радка вече се канеше да продължи по задачите си, когато чу фамилията Пиринки.
– Къде са документите на Светлана Велизарова? – надникна старшата сестра.
– Главният лекар ги взе – отвърнаха ѝ.
Коленете на Радка омекнаха. Познаваше това семейство. Светлана беше дъщеря на нейната трета братовчедка Таня Живкова.
Без да губи време, тя набра Таня.
– Танче, седни. Трябва да ти кажа нещо важно.
И ѝ разкри всичко.
Таня дълго мълча, сякаш не можеше да приеме чутото.
– Сигурна ли си? – прошепна тя.
– Напълно. Момиченцето още е в болницата. До дни ще го изпратят в дом за деца.
Таня не се поколеба. Отиде в родилното и заяви твърдо:
– Аз съм бабата. Ще поема детето.
Отделът по закрила на детето реагира незабавно – заявления, проверки, подписване на документи. Два дни по-късно малката Благовеста, както я нарече Таня, прекрачи прага на дома ѝ.
Личният живот на Таня никога не бе бил лек. Преди години Николай Цветанов си тръгна, повярвал на клюки и недомлъвки. Събра багажа си за една нощ и изчезна. Дъщеря им тогава беше едва на четиринадесет.
– Ти разби семейството ни! – крещеше тогава Светлана. – Ти го прогони! Не искам да те виждам!
Оттогава между майка и дъщеря зееше пропаст, която сякаш никой не можеше да запълни.
