— Не те моля да се събираме отново — поде той след дълга пауза. — Искам само разговор. Очите в очи. Пет минути.
— Не, Тихомир. Тези пет минути ги имахме преди десет години.
Тя прекъсна връзката.
Гласът ѝ леко потрепери — но единствено отвътре. По лицето ѝ не личеше нищо. Калина отдавна беше разбрала: всяка пролука в бронята ѝ се използва срещу нея.
Малко преди единайсет вече стоеше пред сградата на съда. Студеният вятър режеше като нож и караше въздуха да пари в гърдите. Колите профучаваха по булеварда, минувачите бързаха по задачите си, а никой от тях не подозираше каква лична битка се води зад тежките врати на това сиво здание.
Драгомир Александров закъсняваше — по навик. Но тя не се съмняваше, че ще се появи. Винаги влизаше в кадър в последната минута, сякаш режисьор го извиква по сигнал — без излишна театралност, но с точен ефект.
И ето го — след няколко минути притича, приглаждайки шалa си.
— Е, Калина — изрече, още поемайки дъх, — днес е развръзката. Ако удържим, оттук нататък ще дишаш спокойно.
— А ако не? — попита тя, повече от навик, отколкото от страх.
Той повдигна рамене.
— Тогава ще обжалваме. Но честно казано, те сами си подложиха крак с документите. Грешките им са крещящи.
Тя само кимна и двамата прекрачиха прага.
Вътре залата беше препълнена.
Галина Велизарова изглеждаше безупречно — сякаш не за съдебно заседание, а за официален прием. Тъмен костюм по мярка, прецизно подбрани обеци, косата стегнато прибрана. Погледът ѝ — леден и изчисляващ. До нея стоеше Тихомир — уморен, сякаш прегърбен от невидим товар. Този път не потърси очите на Калина, макар преди винаги да се опитваше да улови поне един неин поглед.
Адвокатът на Галина подреди папките си с демонстративна сериозност. Личеше, че са се подготвяли щателно — всяка запетая прегледана, всяка страница проверена. Надяваха се да обърнат играта.
Съдията влезе и всички се изправиха.
— Продължаваме с разглеждането на делото — прозвуча официалният ѝ глас, след като микрофонът беше включен. — Ищецът, представете заключителните си аргументи.
Защитникът на Тихомир се надигна.
— Уважаеми съдия, моят доверител няма лични претенции към съпругата си. Въпросът е изцяло имуществен. Жилището е използвано съвместно по време на брака, а вложените от него средства и усилия следва да бъдат отчетени при подялбата…
Драгомир тихо изсумтя до Калина.
Тя позволи на устните си едва забележима усмивка — кратка, само за себе си.
— Освен това — продължи адвокатът, — договорът за дарение доказва, че част от сумата за покупката е предоставена от майката на ищеца. Следователно…
— Момент — прекъсна го съдията с вдигната ръка. — По този договор има експертно становище. Подписът на ответницата е установен като неистински. Имате ли коментар?
Настъпи неловко мълчание. Галина рязко се изправи, сякаш я бяха ужилили.
— Смятаме, че експертизата е извършена при нарушения — започна защитникът ѝ, но думите му увиснаха.
Драгомир се изправи спокойно.
— Разполагаме и с повторна, независима експертиза. Освен това предоставяме видеозапис, в който Галина Велизарова обсъжда ускоряване на регистрацията с длъжностно лице, срещу което вече се води разследване. Моля доказателствата да бъдат приети.
Флашката се озова върху бюрото на съдията.
Лицето на Галина пребледня.
Тихомир закри очите си с ръце.
— Това е инсценировка! — извика тя. — Манипулация! Лъжа!
Чукчето удари по масата.
— Още една подобна реплика и ще бъдете отстранена от залата. Продължете, защитата на ответницата.
Драгомир заговори равномерно, почти небрежно, но всяка дума звучеше като точно премерен удар:
— Представихме пълния набор доказателства, че имотът е придобит от моята доверителка преди сключването на брака. Няма нито един официален документ, който да удостоверява финансово участие от страна на съпруга. Опитът да се внуши обратното се основава на документ с доказан подправен подпис.
— В допълнение — добави той — предоставяме банкови извлечения, платежни нареждания и касови бележки, всички издадени на името на Калина Лъвова. Налице са и записи на разговори, от които ясно личи намерение за оказване на неправомерно влияние.
Съдията преглеждаше страниците без да каже дума.
Тишината в залата натежа до степен, в която се чу как някой в последния ред подсмърча.
Накрая тя вдигна поглед.
— Страните изложиха позициите си. Съдът се оттегля за произнасяне.
В коридора напрежението не спадна.
Тихомир крачеше напред-назад като затворено животно.
Галина настойчиво набираше някого по телефона.
— Симеон Велизаров, това е абсурд… — шепнеше яростно. — Не, не разбирате, всичко е нагласено… Така ли се процедира?
Драгомир спокойно прелистваше новинарски сайт на телефона си, сякаш чакаше ред в банка.
Калина седеше неподвижно, преплела пръсти толкова силно, че ставите ѝ побеляха.
По коридора премина двойка жени, които я погледнаха крадешком и тихо си размениха няколко думи, без да подозират, че тя ясно ги чува.
