— Омръзна ми да бъда „удобната“ жена — изрече тя тихо, но твърдо. — Щом искат война, ще я получат.
Телефонът отново иззвъня. На дисплея проблесна името на Тихомир Руменов.
Калина притвори очи за миг, пое въздух дълбоко и въпреки всичко прие обаждането.
— Госпожо Лъвова, — започна той с престорена деловитост, — предлагам да приключим цивилизовано. Делим апартамента поравно и слагаме край на спора.
Гласът ѝ остана спокоен, почти хладен.
— Тихомир, майка ти изготвяше документи така, сякаш са домашно по труд и техника. Ти се укриваше по чужди жилища под претекст „командировки“. И сега говориш за половина? Наистина ли вярваш в това?
— Калина… ние бяхме семейство…
— Семейство? Семейство не тича при нотариуси, за да прехвърля чужда собственост зад гърба на другия. Семейство не се връща при майка си, за да се оплаква, че жена му „не го гледа правилно“.
Отсреща настъпи мълчание. Продължително, тежко. После той прошепна:
— Промени се.
— Не. Най-после спрях да се преструвам. Станах себе си, а не версията, която ти ти беше удобна.
Тя прекъсна разговора.
— Нека мълчи — издиша Калина.
Драгомир Александров се усмихна едва забележимо.
— Здрави нерви имаш. Дано ги запазиш и пред съдията.
Съдебната зала беше препълнена. Галина Велизарова стоеше до сина си като стратег зад фронтовата линия — изправена, с остър поглед и стиснати устни. Тихомир се стараеше да изглежда като потърпевш от безсърдечна съпруга.
Адвокатът им — млад мъж с прекалено изгладено сако — заговори уверено:
— Уважаеми съдия, доверителят ми е инвестирал значителни средства в подобренията на имота. Има право на дял. Живял е там, участвал е активно, влагал е средства…
Калина едва не се разсмя.
„Влагал…“
Една монтирана етажерка в банята и вече се чувства благодетел.
Младежът извади папка.
— Освен това, майката на ищеца представя договор за дарение. Средствата за закупуване на жилището са предоставени преди брака, което дава основание на господин Руменов да претендира част от собствеността.
Калина се напрегна, готова да стане, но Драгомир леко притисна китката ѝ и се изправи вместо нея.
— Уважаеми съдия, — поде спокойно той, — подписът под този договор е подправен. Експертизата го доказва. И това не е всичко. Към материалите е приложен аудиозапис, в който госпожа Велизарова обсъжда как да ускори регистрацията на въпросните документи. Моля да бъде приет като доказателство.
— Клевета! — извика Галина. — Ще ви съдя!
— Разбира се, — кимна адвокатът. — Само че вероятно в друго производство — за документна измама.
Чукчето на съдията отекна. Въздухът сякаш се сгъсти.
Тихомир пребледня, сякаш от него бяха изтеглили цялата кръв.
След заседанието Галина настигна Калина в коридора.
— Ти съсипа семейството ни! — прошепна злобно.
— Аз ли? — повдигна вежда тя. — Или онова „семейство“, което размахва фалшиви договори пред нотариуси?
— Ти винаги беше чужда. Никога не ни пасна!
— Защото не съм ви подвластна. И мога да живея без наставленията ви.
Свекървата замахна импулсивно, но Тихомир я спря тихо:
— Мамо. Достатъчно.
Калина го погледна. За първи път от години видя в очите му не самоувереност, а пукнатина.
— Съжалявам… — промълви той. — Провалих всичко.
— Не — отвърна тя равномерно. — Просто избра страна. И това беше твое решение.
Тя си тръгна без да се обръща.
Февруари се точеше като безкрайна сива лента. Дните се сливаха — различаваше ги единствено по съобщенията от съда. Животът ѝ се беше свил до папки с документи, разговори с адвоката и усилия да запази самообладание.
Оставаше последното заседание. Решението щеше да бъде произнесено днес. От него зависеше всичко.
Сутринта Калина седя дълго в кухнята, вперила поглед в плочките — белязани от ремонта, който някога сама беше правила: шпакловаше, боядисваше, лепеше. Тогава Тихомир мърмореше, че „инструментите не са за жени“, а сам прекарваше часовете в игри пред компютъра. Сега мислите ѝ не бяха за миналото, а за близкия край на тази битка и за възможността отново да диша спокойно.
Телефонът завибрира.
„Тихомир“.
Отново.
Тя отговори почти машинално.
— Калина… — гласът му звучеше дрезгаво и необичайно мек, сякаш не беше спал. — Трябва да поговорим. Преди заседанието. Важно е.
— Всичко важно вече се решава в съдебната зала. Уморих се от разговори.
— Разбери ме… — въздъхна той. — Обърках се. Да, сгреших. Да, майка ми… нещата излязоха извън контрол. Но съдът е крайна точка. Искам поне да ти обясня.
— Да обясниш кое? — усмихна се хладно тя. — Опита да ми вземеш жилището? Фалшивия подпис? Или това, че бягаше от отговорност като ученик?
От другата страна на линията увисна тишина.
