— Тихомир Руменов, събери си багажа и изчезвай, — изрече тя тихо, без да повишава тон, ала в гласа ѝ имаше режеща твърдост. — Преди аз лично да изхвърля всичко твое през вратата.
Той беше потънал в дивана, прегърбен и свит, като ученик, хванат в лъжа. Ризата му висеше разкопчана, косата — разрошена, а под очите личаха сенки от безсънна нощ. Притисна устни, прокара ръка по челото си, но не направи опит да стане.
— Калина, стига с тези сцени… — измърмори той, вперил поглед встрани. — Не сме деца. Можем да поговорим нормално.
— Нормално? — от гърлото ѝ излезе дрезгав смях. — След като майка ти тази сутрин пак ме нарече „чужденка“, защото, видиш ли, не съм родена на нейната улица? Или защото за трети път заминаваш „в командировка“ със Жанета Воин от счетоводството, която уж едва познаваш?
— Пак си измисляш, — скочи той и пристъпи към нея. — Докога ще търсиш поводи за скандали?
— Аз нищо не търся, — отвърна тя и го побутна в гърдите с пръст. — Но когато Галина Велизарова бъде видяна при нотариус с фалшиви документи на мое име, дори наивниците започват да се замислят.
Тихомир застина, сякаш думите ѝ го бяха зашлевили.
— Какви документи? Това са глупости… — прошепна той.
— Онези, с които сте планирали да уредите „въпроса“ с апартамента. С моя апартамент. Купен от мен преди брака ни. Проверих всичко — подписът е подправен. Признавам, свършили сте работа старателно.
Той рязко се извърна, като че ли така можеше да скрие изражението си.
— Добре. Утре ще мина да си прибера нещата, — хвърли през рамо. — И не си позволявай да блокираш картата ми — половината ти гардероб е платен с нея.
— Закъсня. Картата вече е спряна заради задължения, — отвърна Калина със суха усмивка. — Ако искаш „половини“, потърси ги от съдия-изпълнителите.
Вратата се тръшна с трясък, сякаш се надяваше да я стресне. Тя само пое дълбоко въздух — студен и тежък.
Самотата, която остана след него, беше лепкава. За миг ѝ се прииска да се свие на пода и да изчезне от този свят. Но не си позволи слабост.
Телефонът изписука.
„Галина Велизарова“.
Разбира се. За пълно щастие липсваше само този глас.
Първо игнорира обаждането. После второ. И трето. На четвъртия път натисна зеления бутон.
— Е, Калина Лъвова, — започна свекървата с престорена мекота, — доволна ли си? Изгони сина ми на студа и си присвои жилището? Осъзнаваш ли как изглеждаш?
— Нямам желание за лекции, — прекъсна я Калина. — Тихомир сам прави избора си. Багажът му е негова грижа.
— Момиче, съдът не е чат с приятелки! — гласът отсреща потрепери от възмущение. — Там решават сериозни хора. Синът ми има връзки. И адвокат — не от кварталната кантора!
— Нека използва връзките си, — отвърна тя спокойно. — И аз ще потърся хора, които разбират от фалшификации.
— Ще съжаляваш. Не знаеш с кого си имаш работа…
Калина прекъсна разговора и за пръв път от месеци изключи телефона напълно.
Ръцете ѝ трепереха. Не от страх. От гняв — плътен и парещ.
Приближи се до прозореца. Отвън февруари беше сив и мрачен; сградите изглеждаха уморени, а по улицата се влачеше киша. Автомобили бръмчаха в далечината. Светът продължаваше напред, докато нейният се беше превърнал в бойно поле.
— Аз щяла да съжалявам? — прошепна тя. — Ще видим.
Включи отново телефона и прелисти контактите.
Драгомир Александров.
Същият адвокат, който преди време я беше измъкнал от сериозна служебна каша. Тогава ѝ беше казал: „Никога не позволявай да те пречупят.“
Сега пак щеше да ѝ трябва.
— Ало, господин Александров? Калина Лъвова съм. Да… пак аз. Започва нещо ново. Трябва да се срещнем възможно най-скоро.
Кафенето до съда беше в унисон с февруари — безцветно и студено. Пред нея стоеше чаша кафе, което тя така и не опита; напитката бе изстинала и горчива като последните месеци от брака ѝ. Драгомир Александров подреждаше документите си, приглаждайки маншетите — негов стар навик, когато е напрегнат.
— Калина, — поде той, — няма да те лъжа. Казусът е сложен. Те няма да се откажат лесно. Но имаш реален шанс.
— Не съм тук за „шанс“, — отвърна тя рязко. — Дойдох, защото искам да доведа тази битка докрай.
