Тя дори не ми даде време да отговоря, а продължи с онзи сладникаво-назидателен тон:
— На твое място бих премислила добре всичко. Защо ти е този фронт? Защо изобщо ти е развод? Как си представяш живота след това? Жена на почти четирийсет, сама, без деца… А с нас имаш семейство. Борис те обича. Просто има опитна майка. И сплотен род. Това не е престъпление.
Погледнах я право в очите.
— Престъпление не е. Но не е и ваше. Нито жилището, нито ежедневието ми, нито аз самата. Нищо от това не ви принадлежи, Радка Цветанова.
Изправих се и тръгнах към входната врата. В коридора се бяха наредили и тримата — като комисия на проверка. Гледаха ме съсредоточено, сякаш щях да обявя нови правила за управление.
— Имате седем дни да се изнесете — казах спокойно. — Това е моят апартамент. Моята територия. Темата е приключена.
— А Борис? — попита тя с ледената си усмивка. — Него също ли ще изхвърлиш? Или съпругът има специален статут?
— Ако застане зад вас — да. Ще си тръгне с това, с което е дошъл.
Завъртях се и излязох. Токчетата ми отекваха силно по плочките, а в антрето вече се мъдреха чужди куфари. Жулиета Бургаска беше донесла три огромни чанти. Тодор Огнянов — два тежки куфара. Не изглеждаха като хора, дошли на гости. Бяха се настанили с намерение.
С Борис се засякохме късно вечерта. Влезе след девет, сякаш умишлено бе отлагал.
— Развали всичко — изрече, без да ме погледне. — Майка ми плаче. Жулиета и Тодор са в шок. Дори не се опита да поговориш.
— Нямам какво да обсъждам с тях. Това е моят дом. Предупредих те.
Той се подсмихна сухо.
— Все „моят“, „моето“… А „нашето“ къде изчезна?
— Къде беше това „наше“, когато ме избутаха от собствения ми диван? Когато майка ти командваше в кухнята ми като боцман на палуба? Когато родата ти започна да се разполага в спалнята ми без покана? Къде беше тогава?
Борис замълча. Не свали якето си. Стоеше до вратата, сякаш готов за бягство. Аз бях срещу него. Между нас висеше невидима завеса — целият ни „семеен“ живот, тънък и нелеп, но болезнено ясен.
— Срам ме е — прошепна след пауза. — Май наистина обърках всичко.
— Не си объркал. Просто избра удобството. Сега избираш отново. Или мен — и започваме да живеем истински. Или тях — и оставаш в театъра, където майка ти държи режисьорската палка.
Той кимна едва забележимо, обърна се и излезе.
Два дни по-късно получих писмо от нотариус. Покояната леля Донка Каменар, Бог да я прости, ми беше завещала не само апартамента, а и вилен парцел край града. И точно този парцел, както се оказа, бил обект на интерес от страна на Радка Цветанова още преди петнайсет години. Колко пъти ми бе разказвала как „израснала“ там — черешови дървета, утринни мъгли, първи любови… Сантименталност до сълзи.
Оказа се, че още преди брака ми с Борис тя внимателно е подхвърляла идеи — ако някой ден имам вила, добре било да я предоставя за лятото. А още по-добре — да я прехвърля. Защото там ѝ се дишало леко.
— Точно така ми каза — сподели нотариуската. — Вие сте млада, тя е възрастна. Какво толкова, няма ли да ѝ направите този жест?
Започнах да се смея. Толкова силно, че жената зад бюрото ме помоли да се овладея. Смях на човек, който внезапно осъзнава, че е бил използван. Не грубо, не открито. А меко, търпеливо — като бавна капка отрова.
В събота отключих входната врата и замръзнах на прага.
Всичко беше опаковано. Кашони навсякъде. Тодор пъшкаше, докато влачеше куфар към асансьора. Жулиета отпиваше вода до вратата. Радка Цветанова седеше на столче и бършеше очи с кърпичка — прекалено демонстративно. Борис стоеше мълчаливо до нея.
— Тръгваме си — каза той. — Но това няма да приключи дотук.
— Напротив — усмихнах се. — Едва започва. Имам документи. И, между другото, адвокатът ми също не е случаен.
Радка се изправи, приближи се и се наведе към ухото ми.
— Ще съжаляваш — изсъска. — Такива като теб остават сами. Горди, да. Но сами.
Поех си въздух и отвърнах спокойно:
— По-добре сама в собствения си дом, отколкото с вас в подвижен ад.
Те излязоха. Вратата се затвори зад тях с глух звук. И тогава осъзнах — един живот приключи в този миг.
Знаете ли как звучи празнотата?
Представяте си тишина и покой. Свобода. А тя всъщност шумоли — в стария линолеум по коридора. Подрънква в чашата с четки за зъби. Свисти в самотния чайник. Така премина първият ми ден след тяхното напускане.
Никой не ми пречеше. Никой не заемаше мястото ми на дивана. Никой не хлопваше хладилника през пет минути. Не се организираха нощни събирания в кухнята.
