— Истеричка, така ли? — изсъсках аз и пристъпих още една крачка напред. — Ще ти покажа как изглежда истерия, ако продължиш. Върху възглавницата, на която лежах болна след ковида, си се настанила като на табуретка? Ставай. Веднага.
— Борис ми разреши — подсмихна се Жулиета Бургаска и дори не помръдна. — Каза, че сме едно семейство.
Не ѝ отговорих. Излязох в коридора, затръшнах вратата и набрах Борис Мартинов.
— Ти нормален ли си изобщо? — започнах без поздрав. — Поканил си ги да се нанесат? Да не сме отворили общежитие?
— Спокойно де… — измънка той. — Само за малко са. Майка помоли. Апартаментът е просторен…
— Просторен? И какво от това, че е просторен? Той е мой!
Настъпи пауза. Чувах дишането му — онова дълбоко поемане на въздух, преди да изрече нещо безумно.
— Ти сама казваше, че семейството е най-важно. Е, ето ти семейство.
Същата вечер изпих две чашки коняк. Без мезе. После останах на кухненската маса, вперила поглед в тъмното стъкло на прозореца. От перваза капеше вода — Жулиета беше разтворила прозореца по време на проливния дъжд, защото ѝ било „задушно“. На нея ѝ тежеше въздухът. На мен ми леденеше кожата.
На сутринта ме събуди бормашина. Тодор Огнянов дупчеше стената в хола. Искал да окачи „своя портрет“. Негов. С костюм и самодоволна усмивка.
С тези хора съжителството беше невъзможно. А аз все още твърдях пред себе си, че обичам Борис. Или поне вярвах, че го обичам. Докато една вечер не го видях седнал на масата с майка си Радка Цветанова, с Жулиета и с Илиян Соколов — племенника ѝ, който се беше появил „покрай другите“, като бонус към промоция.
— Потърпи малко — каза ми той. — Няма да е завинаги. Нали не искаме да се караме?
В този миг осъзнах, че кавгата вече се е случила. Дълбоко и непоправимо.
Тогава реших. Без сцени. Без сълзи. Хладно, както медицинска сестра подготвя операционна.
Седях до късно през нощта и правех списък. Кое на кого принадлежи. Какво е вписано на мое име. Къде пазя копието от договора за строеж. Къде е нотариалният акт за дарението от леля Донка Каменар, която малко преди да си отиде ми прошепна:
— Никога не позволявай мъж да превърне твоя дом в „негов“. Иначе ще останеш сред чужди хора и без собствена чаша.
Тогава не схванах смисъла. Сега го разбирах болезнено ясно.
Има едно усещане — стоиш пред собствената си врата и се колебаеш да отключиш. Не защото си забравила ключа, а защото отвътре те чакат… те. Така стоях и аз една сутрин. В ръцете — две торби от супермаркета: яйца, хляб, пастет, кухненска хартия и още дреболии. Обичайните ми покупки. Моите.
А вътре те си разпределяха живота ми като торта.
Отворих тихо. Надявах се да се промъкна до кухнята и после да изчезна към работа. Не успях.
— О-о-о! — проточи радостно Жулиета, облечена в моя халат. — Александра! Мислехме си дали няма да вземеш и кифлички. Аз с мак обичам.
— Купи си за из път — отвърнах сухо. — Днес тръгвате ли?
— Тръгваме? — тя ме изгледа така, сякаш съм ѝ предложила да дари бъбрек. — Радка каза, че можем да останем, докато при вас назрее ремонтът.
— При нас? — повторих. — Кои сме „ние“?
— Ти и Борис, естествено! — включи се Тодор. — Какво ти става, Саш? Недоспала ли си?
Това „Саш“ ме бодна. Аз съм Александра. И държа да се наричам така.
От кухнята излезе Радка Цветанова. Облечена в бялата риза на сина си. Обичаше да се разхожда с неговите дрехи, сякаш маркира територия. Усмивката ѝ беше лепкаво-сладка.
— Александра — произнесе спокойно тя. — Трябва да поговорим.
— С удоволствие — отвърнах.
Седнахме една срещу друга. Останалите демонстративно се изнизаха, но ушите им сигурно залепнаха за вратата. Тя не ми предложи чай, въпреки че тъкмо беше запарила силен, горчив като характера ѝ.
— Не разбирам защо драматизираш — започна тя, галейки чашата си. — Ти си разумна жена. Имаш жилище, ние имаме семейство. А ти повтаряш „моето, моето“, все едно сме натрапници.
— Ортопедичните ми възглавници не са за сядане — казах ледено. — И да, жилището е мое. Закупено преди брака. Документите са изрядни.
— Мислиш ли, че не съм наясно? — усмихна се тя. — Но си омъжена. Следователно комфортът на семейството на съпруга ти също има значение.
— Кой ви внуши тази глупост?
— Адвокат — отвърна невъзмутимо. — Отличен специалист. Между другото, ти го познаваш… срещали сте се, когато ти издаваха онзи документ за ипотеката. Тогава ми каза нещо любопитно за теб.
Замълчах. Защото ако отворех уста в този момент, нямаше да излязат думи, а заплахи. А за тях още не беше настъпил подходящият момент.
