Именно от тези килнати огради, от калните дворове, от влаковете, които тракат към близките градове, беше тръгнал той. Това беше неговият произход. А той толкова дълго се опитваше да го заличи — да се превърне в друг човек: градски, изискан, успял в Пловдив. Постепенно успяваше. Заличаваше спомените, заглушаваше ги. И вярваше, че се е променил напълно.
Докато майка му тихо угасваше.
Три месеца бе носила диагнозата в себе си и не му беше казала нищо. Знаеше го добре — нямаше да тръгне насам просто защото тя го повика. Трябваше причина. Нещо неотложно. Нещо, което не търпи отлагане.
Към разсъмване той най-сетне потъна в тежък, неспокоен сън.
Събуди го ароматът на запържен лук. Миризмата се виеше по стълбите и го извади от унеса. Когато слезе, я видя до печката — приведена, със запретнати ръкави, разбъркваща нещо в дълбока тенджера. До нея — купчина обелени картофи, моркови, връзка магданоз.
— Добро утро. Отпочина ли? — попита тя, без да се обръща.
— Горе-долу. Какво приготвяш?
— Гозба в гювеч. Любимата ти. Спомняш ли си?
Как да не помни. Всяка Коледа, всеки рожден ден — месо с картофи и зеленчуци, оставени с часове да къкрят бавно, докато ароматът изпълни цялата къща. Като дете чакаше точно това ястие повече от подаръците.
— Иди при баща си — добави тя. — В градината е. Да му помогнеш да подготви лехите за зимата.
Радослав Воин излезе навън. Баща му прекопаваше пръстта, загърляше редовете. Присъедини се без дума. Работеха рамо до рамо, в мълчание. Само веднъж възрастният мъж промълви:
— Тя не искаше да ти казва. Аз настоях. Синът трябва да знае.
После пак тишина. Изскубваха сухите стъбла, обръщаха почвата. Ритъмът на труда действаше почти лечебно — ръцете вършат нещо познато, а мислите постепенно се избистрят. Облаците се разкъсаха и слънцето затопли двора.
Около два следобед майка му ги повика. Този път масата не беше в кухнята, а в голямата стая. Бяла покривка, празничен сервиз. В средата — тежкият гювеч, салата, туршии, баница със зеле.
Настаниха се. Тя разпредели храната внимателно, сякаш извършваше ритуал.
— Хайде — рече спокойно. — Да си поговорим истински. Радославе, разкажи ми за живота си. Не с „всичко е наред“. Искам да чуя как живееш. Щастлив ли си?
Той дъвчеше бавно, печелейки време.
— Не знам, мамо. Честно — не знам. Имам работа, стабилни доходи. Жилището е мое. Уж всичко е както трябва. И все пак… нещо липсва.
— Някой има ли до теб?
— Имаше. Разделихме се преди шест месеца.
— Защо?
— Тя искаше деца, семейство. А аз… аз не съм готов.
— Не си готов? На трийсет и пет си.
Той въздъхна.
— Не разбирам смисъла. Защо да водя деца в този свят? За да се мъчат? Да работят до изнемога, да боледуват, да си отидат? Какъв е смисълът?
Майка му го гледа продължително, без укор, но с тежест в очите.
— Знаеш ли кое ме боли най-много? Не че си тръгвам. Не че няма да видя още една пролет. Боли ме, че между нас се появи стена. Кога стана така, Радославе? Кога престана да бъдеш моето момче?
Той понечи да я прекъсне, но тя вдигна ръка.
— Когато замина за Пловдив, разбрах, че те губя. Обаждаше се, идваше понякога — но това беше друг човек. Учтив, премерен, далечен. Сякаш се срамуваше от нас. От тази къща. От начина ни на живот. Искаше да бъдеш различен.
Баща му стоеше със сведена глава; раменете му леко потръпваха.
— Виждах всичко — продължи тя тихо. — Как оглеждаш стените, как бързаш да си тръгнеш, как намираш причини да не идваш. Мълчах, защото те обичах. И исках да си щастлив, дори ако в това щастие няма място за нас.
Радослав стана и се приближи до прозореца. Дворът, навесът, съседските покриви — всичко познато до болка. Близко и едновременно чуждо.
— Прости ми — прошепна той.
— За какво? Че си пораснал? Че си тръгнал по своя път? Така трябва. Децата напускат дома, градят своя свят. Но не бива да късат корените си. А ти ги отряза, Радославе. Остана без опора. Без място, към което да се връщаш.
