Тя се взираше в него по особен начин — продължително и съсредоточено, сякаш искаше да запечата в паметта си всяка негова черта.
— Хапни първо. После ще говорим.
Баща му влезе, дръпна стола в челото на масата и седна. Чаят беше разлят по чашите, сандвичите — нарязани и подредени. Думите обаче не намираха място помежду им. Радослав Воин започна да разказва за службата — че са му вдигнали заплатата, че обмисля да смени колата. Баща му кимаше мълчаливо. Майка му гледаше навън, към притъмняващия двор.
— Е, — подхвана накрая той, — за какво искаше да говорим?
Тя се изправи, отиде до шкафа и извади плик. Постави го пред него без излишни обяснения.
Радослав го отвори. Вътре имаше медицински документи — епикризи, заключения, печати. Погледът му прескачаше по редовете, без да успява да осмисли написаното. „Хистологично изследване“, „злокачествен процес“, „разсейки“.
— Рак — каза тя спокойно. — Панкреас. Четвърти стадий.
Той вдигна очи от листовете и я погледна, сякаш очакваше да добави, че това е грешка. Не можеше да приеме думите ѝ.
— През юли. Помниш ли, че ходих до болницата? Казах ти, че е за преглед. Е, това беше.
— Защо не ми каза веднага?
Тя сви рамене.
— За какво? Да се тревожиш? Няма лечение. Лекарите дават между три и шест месеца.
Радослав се обърна към баща си. Мъжът седеше приведен, с впити в масата юмруци.
— Той знае — добави тя тихо. — Заедно обиколихме болниците. Търсихме решение. Няма.
Синът стана и закрачи из кухнята. Спря до прозореца. Навън вечерта се сгъстяваше, по съседните къщи проблясваха единични светлини.
— Може би има нови терапии? В чужбина? — гласът му прозвуча глухо.
— Радо, три месеца живея с тази диагноза. Проучих всичко. Туморът е неоперабилен, има метастази. Химиотерапията само ще удължи болката. Реших — няма да се лекувам. Ще живея, докато мога.
— Но…
— Без „но“. Не затова те извиках. Искам да обсъдим друго.
Тя си наля още чай и разбърка захарта. Ръцете ѝ бяха спокойни.
— Искам да прекараме един ден заедно. Истински. Както някога, когато беше дете. Помниш ли неделите? Аз готвех, ти с баща си се мотахте в двора. После сядахме на масата и си говорехме. Искам още веднъж така. За последно.
Той я гледаше, без да намира думи.
— Трябва ми това, Радослав. Утре ще приготвя обяд. Ти и баща ти ще свършите нещо навън. После ще седнем тримата и ще говорим — не за „как си“ и „добре съм“, а истински. Става ли?
В гърлото му заседна буца. Само кимна.
— Добре. Иди да си легнеш. Стаята ти горе е както я остави.
През нощта сънят не го споходи. Лежеше на старото тясно легло и гледаше тавана. Всичко беше същото — книгите по рафтовете, избелелият тапет с колички, бюрото до прозореца. Напусна този дом на осемнайсет, когато замина да учи в Пловдив. Първо се връщаше всеки уикенд, после веднъж месечно, а след време — все по-рядко. Работата, връзките, приятелите запълниха живота му. Родителите останаха някъде в периферията — задължение, което отбелязваш по празници.
Те обаче продължаваха да живеят тук, в тази къща, и да чакат. Майка му питаше: „Кога ще дойдеш?“ Той отвръщаше: „Скоро“, и отлагаше. Все имаше оправдание — служебни задачи, ангажименти, умора. Истината беше по-проста: не му се идваше. Тук му се струваше тясно и безперспективно, твърде далеч от живота, който си беше изградил, и твърде близо до спомена откъде е тръгнал.
