Гневът, който се надигаше в Жана Аркадиева, вече нямаше нищо общо с обида. Беше гъст, задушлив, всепоглъщащ. И трябваше да се излее някъде. Най-близката мишена се оказа собствената ѝ дъщеря.
— Млъквай, паразит такъв! — изсъска тя и направи няколко бързи крачки към креслото. — По цял ден се излежаваш и пръста си не помръдваш! Всичко е заради теб! Ако вършеше поне нещо полезно, ако поне веднъж си измиеше чинията, нямаше да ми се налага да моля онази… онази натрапница! Превърна дома ми в кочина, а аз да ти чистя следите?!
— Аз ли те карах да ѝ звъниш и да се излагаш?! — избухна Светла Велизарова, скочи на крака и креслото изскърца зад нея. — Това са твоите номера, мамо! Обичаш да ни сблъскваш челно и да гледаш как Драгомир се къса между нас! Само че не изчисли, че търпението му има край! Сега той хвърля моите неща, не твоите!
Застанаха една срещу друга — две жени, които години наред бяха действали като един юмрук срещу света, а най-вече срещу Калина Огнянова. Общият им враг ги беше споявал. Но щом тя отвърна на удара и се отдръпна, по шевовете на съюза им избиха пукнатини. Под повърхността отдавна клокочеше взаимно презрение, което сега изригна без задръжки.
Разправията им бе прекъсната от звън на звънеца — рязък, настойчив, почти агресивен. Натиснат не с пръст, а сякаш с цяла длан. И двете замръзнаха. Погледите им се срещнаха и в тях проблесна едно и също — страх.
Жана Аркадиева пое дълбоко въздух, приглади косата си и се запъти към вратата, докато върху лицето ѝ се оформяше страдалческа маска.
На прага стоеше Драгомир Велизаров.
Не крещеше. Не беше зачервен. Нямаше ярост в чертите му. Беше смразяващо спокоен. Очите му — тъмни, твърди — обходиха антрето, задържаха се върху прашния скрин, после се плъзнаха към хола, където Светла стоеше като вкопана. Накрая се спряха върху майка му. Той не поздрави. Дори не помръдна устни.
Мълчаливо я отмести с рамо и тръгна навътре.
— Драго, миличък, ти не разбираш… Тази Калина… — поде Жана Аркадиева зад гърба му, но той сякаш не я чуваше.
Влезе направо в стаята на Светла — нейното царство, изградено с неговите пари. Без да губи време, отвори гардероба с рязко движение и извади от горния рафт няколко големи черни чувала за боклук — купени от нея, но останали неизползвани. Действията му бяха точни, почти делови. Един по един сваляше от закачалките рокли, скъпи дънки, блузи и ги пъхаше вътре.
— Драгомир, ти полудя ли?! — изпищя Светла и се хвърли към него. — Това са моите дрехи! Какво правиш?!
Той я погледна така, сякаш пред него стоеше досадна муха. С едно движение освободи ръката си и продължи. Вторият чувал се напълни с кутии за обувки — чисто нови, с етикетите. Третият — с чанти и скъпа козметика.
— Сине, недей! Какво ти става? Това ти е сестра! Детето има болно сърце! — вайкаше се Жана Аркадиева от прага, размахвайки ръце театрално, но без да пристъпи напред.
Когато третият чувал бе завързан, той го пусна тежко на пода. После се изправи и ги изгледа последователно.
— Мислехте ли, че това ще продължава вечно? — гласът му бе тих, но изпълни стаята. — Че аз ще плащам този спектакъл до безкрай? Мързела на Светла и интригите ти, мамо?
Приближи се към сестра си. Тя инстинктивно отстъпи крачка назад.
— От утре си намираш работа. Каквато и да е — дори да чистиш стълбища. И започваш реално да помагаш, не само да обещаваш. Ако не — тези чували заминават с теб в квартира, която сама ще си плащаш. От мен повече пари няма да видиш. Нито лев.
После се обърна към майка си.
— А ти свиквай с новата реалност. Няма вече момчето за поръчки и бездънната касичка.
Не изчака отговор. Излезе, прекоси апартамента и затвори входната врата след себе си с тихо щракване.
В стаята останаха две жени, три черни чувала и разпилян гардероб — като надгробни камъни над стария им, удобен живот.
Изминаха три дни.
Три дни непривична, оглушителна тишина. Телефонът на Драгомир мълчеше. Нямаше истерични обаждания от майка му, нито съобщения от Светла с намеци да „преведе малко“. В дома на Драгомир и Калина се беше настанил крехък, почти нереален покой.
Вечеряха заедно, разказваха си за работата, гледаха филми. Живееха собствения си живот — и тази обикновена нормалност изглеждаше като нещо, което всеки миг може да им бъде отнето. Драгомир усещаше напрежението под повърхността. Познаваше твърде добре майка си, за да повярва, че ще приеме поражението толкова лесно. Тишината не беше примирие.
Беше затишие преди буря.
