— Аз не съм ви слугиня, Жана Аркадиева! Имате пълнолетна дъщеря, която живее с вас — нека тя да чисти апартамента ви! Аз съм съпруга на сина ви и с Драгомир си имаме собствен дом, собствено семейство! Това е!
— Драго, аз съм. Можеш ли веднага да дойдеш? Трябват ми буркани, спешно.
В гласа на Жана Аркадиева по телефона нямаше и следа от молба. Тонът ѝ не допускаше отказ, нито възражения. Същият онзи меко-подмолен, а всъщност твърд като стомана тембър, който Драгомир Велизаров ненавиждаше още от юношеството си.
Той затвори очи и притисна пръсти към основата на носа си, опитвайки се да съхрани поне троха от вечерното спокойствие. Раменете му, отпуснали се едва преди минути след дългия работен ден, отново се вкамениха.
— Здравей, мамо. Доста е късно, току-що се прибрах. Какви буркани? Ще ти ги донесем утре — каза той равномерно, внимателно контролирайки гласа си, защото знаеше, че и най-малкият оттенък на раздразнение ще бъде използван срещу него.
Калина Огнянова, седнала срещу него с книга в ръце, сведе поглед. Не чуваше думите на свекърва си, но разпознаваше интонацията на съпруга си. Това означаваше едно — вечерта приключи. Предстоеше обичайният, проточен спектакъл на манипулации, изтощителен като постоянен зъбобол.
— Какви ли? Празните, дето стоят на балкона! Изведнъж реших да сложа краставици за зимата, а Светла е неразположена, не може да отиде до магазина — занарежда в слушалката Жана Аркадиева. — Лежи горката, съвсем отпаднала. Или ти си изморен? За родната си майка вече нямаш сили? Не те карам чували да мъкнеш.
Драгомир замълча. Втренчи се в една точка на стената, а Калина видя как дълбока бръчка проряза челото му. Беше притиснат в ъгъла. Ако откажеше — щеше да последва половинчасова лекция за неблагодарност и безсърдечие. Ако се съгласеше — трябваше да се облича и да прекоси града заради нечия прищявка, която вероятно беше просто проверка на покорството му. „Светла е зле“ — това беше козът, който Жана Аркадиева вадеше винаги, когато искаше нещо.
Трийсетгодишната Светла Велизарова, здрава като канара, неизменно „се разболяваше“, щом стане дума за работа, домакинство или пазаруване.
Калина видя как съпругът ѝ поема въздух, за да възрази, но още преди да изрече дума разбра, че е безсмислено. По-лесно беше да се отделят трийсет минути, отколкото да слушат сцената по телефона, а после да гледа как Драгомир седи, сякаш изцеден до последната капка. Тя решително затвори книгата и се изправи.
— Аз ще отида — каза тихо, но достатъчно ясно, за да я чуе.
Той я погледна — в очите му се смесваха благодарност и вина. Покри слушалката с длан.
— Калина, недей. Ще отида аз…
— Седни — прекъсна го спокойно. — Ще се справя по-бързо.
Приближи се, взе телефона от ръката му и го допря до ухото си. Гласът ѝ беше учтив, дори прекалено любезен.
— Добър вечер, Жана Аркадиева. Драго е много уморен. Сега ще събера бурканите и до половин час ще ви ги донеса.
От другата страна настъпи кратко мълчание. Очевидно подобен развой не беше предвиден. Играта беше замислена за сина ѝ.
— О… Калина… Добре тогава, щом така — изрече накрая тя, без да успее да прикрие разочарованието си.
На балкона стоеше кашон, пълен с прашни трилитрови буркани за зимнина — останки от миналото, с които никой не смееше да се раздели. Калина го вдигна с отвращение; стъклото издрънча глухо едно в друго. Носеше тежестта като символ на задълженията, от които съпругът ѝ не успяваше да се освободи — тежки, празни и напълно безсмислени.
Къщата на свекърва ѝ я посрещна с познатия мирис на застояли мебели и кисела нотка от кухнята. В стълбището единствената мъждива крушка хвърляше синкава светлина върху олющените стени, правейки обстановката още по-потискаща. Калина позвъни.
След няколко секунди се чуха влачещи се стъпки. Щом Жана Аркадиева отвори и тя прекрачи прага, веднага усети, че влиза в предварително режисиран спектакъл.
Гледката беше толкова предсказуема, че у Калина се надигна само притъпено, старо раздразнение. В хола, осветен от синкавото премигване на огромен телевизор с креслив следобеден формат, в дълбокото кресло се беше разположила Светла.
„Тежко болната“ страдалка лежеше удобно и прелистваше нещо на телефона си, а студената светлина от екрана хвърляше бледи сенки по лицето ѝ — и цялата сцена говореше сама за себе си.
