Дните в вилата на Галина минаваха спокойно и някак наситено с тишина. Тя и Преслав почти не се отделяха един от друг, сякаш тепърва откриваха колко много имат да си кажат. Лора и Велизар също се потопиха в собствен свят – далеч от шум, телефони и срокове. Всеки миг там беше като подарък.
Почивката им се оказа повече от успешна. Два месеца по-късно Велизар най-сетне предаде обекта пред комисията и с облекчение затвори тази напрегната страница. Вечерта се прибра сияещ и още от прага каза:
— Лора, останаха ти дни от отпуската, нали? Спомням си, че тогава се върна по-рано на работа. Какво ще кажеш да избягаме някъде? Може на море… или пак към Етрополе? Ти избираш.
Тя се усмихна загадъчно и поклати глава.
— Вили, първо — поканени сме на сватба. Галина и Преслав ще се женят! Той не ти ли е споменал? А второ… — тя направи пауза и очите ѝ заблестяха. — Онова пътуване не беше случайност. Убедена съм, че съдбата ни събра край онова горско езеро с изворите. Сякаш мястото чу всяка наша тиха молба. Не ми се ходи никъде другаде… защото съвсем скоро ще ставаме мама и татко. Ще имаме бебе, Велизаре. Представяш ли си?
Той не отговори веднага. Само я притегли към себе си и дълго останаха прегърнати, без думи — както тогава на брега.
— Знаеш ли — прошепна след малко, — това беше най-хубавата ми ваканция. Четирима бяхме, а аз усещах, че съществуваме само ти и аз. Като че ли се изгубих в теб и най-после спрях да бягам. В забързаното ежедневие човек пропуска щастието. Трябва понякога да спреш, за да го видиш и да му се порадваш.
Той се усмихна и допря чело до нейното.
— Радвам се за Галина и Преслав. Но най-много се радвам, че вече почти сме трима.
