— Няма да остана при вас. Нито заради апартамента, нито „от добро сърце“. — Гласът ѝ беше равен, но твърд.
Донка Яворова рязко се надигна в леглото, сякаш думите я бяха ужилили.
— Как смееш да ми говориш така?
— Смея — отвърна Жулиета, изправяйки се. — Защото съм човек, а не вещ, която може да притежавате и местите както ви е удобно. Няма повече да позволявам да решавате вместо мен.
— Ще кажа всичко на Ростислав! — кресна свекървата. — Ще те изгони още днес!
— Не е нужно да му казвате нищо.
Гласът дойде откъм вратата. Там стоеше Ростислав Балкански — пребледнял, с напрегнато лице, в което се четеше объркване.
— Чух достатъчно.
— Ростиславчо! — тонът на Донка мигом стана жален. — Виж я как се държи с мен. Аз съм болна, безпомощна…
— Стига, мамо — прекъсна я тихо той. — Наистина стига.
После се обърна към Жулиета:
— Събирай багажа. Тръгваме си.
— Какво говориш?! — задъха се Донка. — Ще оставиш родната си майка?
— Няма да те изоставя — отвърна спокойно той. — Още утре ще наема професионална болногледачка. С опит. А ние се прибираме у дома.
— Чужд човек в къщата ми? Никога! — възмути се тя по навик.
— Или болногледачка, или социален асистент — гласът му не трепна. — Това не подлежи на обсъждане.
Жулиета го гледаше мълчаливо. Пред нея стоеше различен мъж — не онзи, който с месеци се криеше зад служебни проблеми и избягваше конфликти, а човек, който най-после бе поел отговорност.
Три месеца по-късно тя седеше в кухнята на собствения им дом в Кнежа и отпиваше чай. Навън снегът падаше тихо и покриваше улиците с пухкава белота. Вътре беше топло, спокойно, защитено.
Телефонът ѝ изписука. Съобщение от Теодор Лъвов: „Как сте?“
Жулиета се усмихна. След онази вечер всичко се беше променило. Ростислав сякаш се събуди от дълго вцепенение. Говориха с часове — истински, без преструвки. Признаха си колко близо са били до това да се изгубят. Разбраха колко е важно навреме да поставиш граници и да кажеш „не“, когато нещо те унищожава. Защото любовта не трябва да бъде саможертва до разпад.
В началото Донка яростно отхвърляше идеята за болногледачка, но постепенно се примири. Особено след като разбра, че Керанка Софийска не е от хората, които могат да бъдат манипулирани с упреци и сълзи. Опитна, спокойна и уверена, тя държеше всичко под контрол.
Сега Жулиета и Ростислав я посещаваха веднъж седмично. Това беше напълно достатъчно.
„Добре сме. Наистина добре“, написа тя в отговор.
В антрето се чу щракване на ключ. Ростислав се беше прибрал. След миг щеше да влезе в кухнята, да я целуне по челото и да попита как е минал денят ѝ.
Жулиета се усмихна още по-широко.
Животът ѝ не беше съвършен — имаше трудности, грижи, несигурност. Но беше истински. Не чужд сценарий, не опит да угоди на нечии очаквания.
Навън снежинките продължаваха да се сипят над Кнежа като меко бяло одеяло. Някъде в един апартамент Донка Яворова вероятно се оплакваше от неблагодарни деца.
Само че това вече нямаше власт над тях.
Най-важното беше, че двамата намериха смелостта да изберат своя път.
Своя живот.
