Жулиета преглътна трудно.
— И какво според теб мога да направя? Да изоставя болен човек ли?
Благовеста стисна дланта ѝ по-силно, сякаш искаше думите ѝ да останат отпечатани в кожата.
— Чуй ме добре. Нямаш дълг да се съсипваш. Дори когато става дума за „семейство“. А още по-малко, ако същото това семейство приема жертвите ти за нещо дадено и не ги цени.
— Но… — гласът на Жулиета трепна.
— Няма „но“. Някой съзнателно те притиска и те разгражда отвътре. Ако не поставиш граница сама, никой няма да я постави вместо теб.
На връщане към дома думите на приятелката ѝ отекваха упорито. Имаше логика в тях — болезнена, но ясна. От кога стремежът към обикновено, спокойно съществуване се беше превърнал в повод за вина?
Апартаментът я посрещна с необичайна тишина. От стаята на Донка Яворова се процеждаше светлина, а отвътре се чуваха гласове. Единият беше на Ростислав. Другият — мъжки, непознат за нея.
— …и какво очакваш от мен? — долови тя раздразнения тон на съпруга си. — Да зарежа майка си?
— Очаквам да спреш да се правиш, че не виждаш очевидното — отвърна непознатият. — Погледни какво се случва около теб. Губиш жена си. Защо? Заради нечии манипулации?
— Теодор, стига — уморено издиша Ростислав. — Познаваш я…
— Точно защото я познавам! — в гласа на другия прозвуча горчивина. — Спомни си как разруши брака ми с Ванеса. Същият сценарий — „болна съм, самотна съм, всички ме изоставят“. И как свърши всичко? Ванеса си тръгна. А аз… аз избягах в Котел, само и само да дишам спокойно.
Жулиета застина до вратата. Теодор Лъвов — по-големият брат на Ростислав. Знаеше за него, но за пет години брак не го беше виждала. Работел на смени, рядко се прибирал.
— Сега е различно — настоя Ростислав. — Мама наистина е болна.
— Болна е, да. Но това не ѝ дава право да троши чужди съдби — отсече Теодор.
Жулиета тихо се отдръпна и се насочи към кухнята. Ръцете ѝ трепереха, докато си наливаше вода. Значи не беше въпрос само на нея. Модел. Повтарящ се.
Следващите дни преминаха като през мъгла. Тя вършеше всичко по навик — лекарства, превръзки, готвене — но вътре в нея нещо се беше пропукало. Вече не се стремеше отчаяно да угоди на Донка. Забележките ѝ оставаха без отговор. А нощем Жулиета лежеше будна, вперила поглед в тавана, и мислеше.
Теодор си замина след три дни, ала казаното от него продължаваше да отеква. Чуваше го, когато Донка се оплакваше от „неблагодарните деца“. Спомняше си го, когато Ростислав закъсняваше без обяснения.
И после се случи неизбежното.
Една вечер, докато сменяше превръзката на свекърва си, Донка заговори уж небрежно:
— Жулиетче, размишлявах… Може би е време да прехвърля апартамента на вас с Ростислав. Аз съм вече стара, не ми остава много…
Ръцете на Жулиета замръзнаха с бинта във въздуха.
— Но има едно условие — добави Донка, вперила изпитателен поглед. — Да останеш до мен докрай. Знаеш как е — получат имота и забравят майката.
Това преля чашата.
Жулиета бавно остави бинта, изправи се и срещна очите ѝ:
— Не, Донка Яворова.
