— Жулиета, пак ли си пропуснала да купиш лекарствата ми? — гласът на Донка Яворова прозвуча с натрапчив укор.
— Взех ги още вчера. В нощното шкафче са — Жулиета Кирилова прокара изморено пръсти по слепоочията си.
През изминалите три месеца ѝ се наложи да държи в ума си безброй дребни подробности — часовете за прием на хапчетата, смените на превръзките, датите за контролни прегледи. И въпреки това свекърва ѝ неизменно откриваше повод за недоволство.
— Няма нищо там! — в гласа на Донка се долавяше детинска прищявка. — Иди и виж сама!
С усилие Жулиета се надигна от стола. Краката я боляха след поредната безсънна нощ край леглото на болната. Пристъпи към шкафчето, издърпа чекмеджето и извади цяла, неразпечатана опаковка.
— Ето ги, Донка Яворова.
— А, тези ли… — свекървата сви устни. — Аз говоря за другите, в розовата кутийка.
„Господи, дай ми търпение“, мина ѝ през ума.
Преди три месеца, когато Донка Яворова счупи шийката на бедрената кост, всичко изглеждаше по-поносимо. Да, щеше да е трудно. Да, временно трябваше да се преместят при нея, докато се възстанови. Но това нямаше да продължи вечно… нали?
Ростислав Балкански настоя, че така е най-разумно — майка му не бива да остава сама, а за болногледачка тя и дума не даваше да се изрече. „Чужди хора в дома ми няма да влизат!“ отсече категорично.
И така Жулиета се оказа в капан на общото им решение.
Подреденият ѝ живот с Ростислав започна да се разпада като кула от карти. Съпругът ѝ се зарови изцяло в работата — „някой трябва да изкарва пари“ — и все по-рядко се задържаше у дома. Тя пък се луташе между училището и безкрайните грижи за свекърва си, която сякаш дебнеше всеки неин пропуск.
— Ще мина през аптеката — въздъхна Жулиета. — Трябва ли ви още нещо?
— Не, нищо — демонстративно се обърна към стената Донка. — Макар че… Обади се на Ростислав. Съвсем забрави, че има майка.
Жулиета излезе безмълвно от стаята. Не посегна към телефона — знаеше, че разговорът би бил безсмислен. Напоследък Ростислав сякаш нарочно избягваше да се прибира, докато майка му е будна. Връщаше се късно, вечеряше тихомълком в кухнята и си лягаше, а сутрин тръгваше преди тя да отвори очи.
В аптеката беше прохладно и тихо. Младата фармацевтка зад щанда бе потънала в екрана на телефона си.
— Добър ден, бих искала… — започна Жулиета, когато мобилният ѝ в джоба изведнъж завибрира.
Обаждаше се Благовеста Ангелова — приятелка още от студентските години.
— Жули, къде изчезна? Цял месец нямам вест от теб!
— Аз… — тя се запъна. — Затрупана съм. Свекърва ми е след травма.
— Хайде да се видим? По кафе, да си поговорим. Ужасно ми липсваш!
Жулиета си представи как обяснява на Донка Яворова, че излиза с приятелка, и неволно се намръщи.
— Не мога, Блага. Може би друг път…
— Жулиета — тонът отсреща стана сериозен. — Какво става? Чувам, че не си добре.
— Всичко е наред — по навик отвърна Жулиета, макар самата тя да усещаше колко кухо звучи това уверение.
