Утрото дойде без фанфари. Около седем и половина телефонът иззвъня рязко и разсече тишината в къщата. Лидия Калинова вече беше будна и седеше в кухнята с чаша изстинало кафе. От горния етаж се чуха псувни, трясък на врата и тежки стъпки по стълбите.
Явор Борисов нахлу вътре, стискайки мобилния си телефон. Лицето му бе побеляло, устните – пресъхнали.
— Какво направи?! — изрева той и я сграбчи за рамото, обръщайки я към себе си. — Не ме допускат до складовете! Частни съдебни изпълнители са там! Каква каша забърка?!
Тя спокойно се освободи от ръката му и се отдръпна към прозореца. Навън денят едва се разсъмваше.
— Взех обратно онова, което по право ми принадлежи — отвърна тя равномерно. — Законно.
— Твое? — гласът му прескочи. — Двайсет години аз ръководя този бизнес! Аз го изградих! Баща ти доброволно ми го прехвърли!
— Не го е прехвърлял — поклати глава тя. — Ти си фалшифицирал подписа му. Има съдебно-графологична експертиза.
Явор застина. Цветът му се изгуби напълно.
— Това е безумие… Каква експертиза? Минали са двайсет години!
Лидия извади от джоба на халата си сгънат документ и му го подаде. Той го разгърна припряно. Докато четеше, ръцете му видимо трепереха.
— Някой те е подвел… Това е постановка…
— Постановка беше, когато повреди спирачките на баща ми — каза тя тихо. — Славчо Лъвов е жив. Разказа всичко. Даде писмени показания. И вече има образувано досъдебно производство.
Той се отпусна тежко на стола. Листът се изплъзна от пръстите му и падна на пода.
— Осъзнаваш ли какво причини? Това е краят. И за теб също. Къде ще отидеш? С какво ще живееш?
— С парите на баща ми — отвърна тя. — Онези, които две десетилетия смяташе за свои. Сметките са блокирани. Складовете — под запор. И тази къща ще се дели, защото е купена с негови средства. До обяд всички местни телевизии ще разказват как си ликвидирал тъста си заради печалба.
Явор вдигна очи към нея. За пръв път от години в тях се четеше неподправен страх.
— Лидия… почакай. Можем да се разберем. Ще ти дам половината. Повече от половината. Само спри това — прокуратурата, разследването. Ще платя. Колкото поискаш.
Тя пристъпи към него и го погледна право в очите.
— С какво ще платиш? — прошепна. — Нямаш нищо. Дори пълномощното, което ми подписа преди дванайсет години, вече използвах. Средствата са прехвърлени. Днес се събуди в света, за който мечтаеше снощи. Свят без мен. Само че изчезналият не съм аз.
Тя взе ключовете от масата и облече палтото си. Явор остана неподвижен, втренчен в пода.
На прага тя се обърна за последно.
— Честита Нова година, Явор.
Вратата се затвори зад гърба ѝ. Двигателят на колата запали и тя потегли по почти пустите улици. Градът се събуждаше лениво; чистачите събираха шарено конфети от паважа, а от някой апартамент още звучеше музика — нечий празник продължаваше.
Лидия спря до крайбрежната алея. Слезе и се облегна на парапета. Реката течеше тъмна и ледена, вятърът развяваше косата ѝ. Извади телефона си и написа на дъщеря си: „Честит празник. Днес ще се видим. Имам да ти разкажа всичко.“
След миг апаратът вибрира. Съобщение от Кирил Каменар: „Процедурите са задействани. Справихте се отлично. Бъдете спокойна.“
Тя прибра телефона и остана още малко, вперила поглед във водата. После се върна в автомобила. В огледалото за обратно виждане видя лицето си — изморено, набраздено от годините, но странно оживено.
Запали двигателя и пое напред. Нямаше определена посока. И точно това усещане — да не знаеш накъде отиваш, а просто да се движиш — ѝ се стори най-сладката свобода, която беше изпитвала през последните двайсет години.
