— …е въпрос на живот. Без нея няма да изкарам до пролетта.
Лидия Калинова не отговори веднага. Извади малък бележник и химикал, постави ги пред Славчо Лъвов и тихо каза:
— Запишете всичко подробно. Аз ще поема разходите.
Той започна да пише бавно, сякаш всяка дума тежеше. Пръстите му потрепваха, мастилото на места се разливаше. Лидия стоеше до него, без да го пришпорва. Погледът ѝ се плъзгаше към прозореца — навън ситен дъжд размазваше светлините на улицата. Времето сякаш се беше свило в една точка — шумът на капките и скърцането на химикала по хартията.
Когато приключи, той ѝ подаде листовете. Тя ги прегледа набързо, сгъна ги внимателно и ги прибра в папката си.
— След два дни ще ви потърсят от клиниката — каза спокойно. — Операцията е уредена.
Славчо кимна, без да срещне очите ѝ.
Лидия се прибра късно. В кухнята лампата светеше. Явор Борисов седеше на масата пред чиния с изстинала вечеря.
— Къде се губиш? — сопна се той. — Чакам те два часа. Всичко изстина. Аз по цял ден се трепя, а вкъщи — нищо готово. Трябва ми нормална жена, не някакви твои „мисии“.
— Съжалявам. Ще стопля храната — отвърна тя тихо.
— Остави. Апетитът ми мина. — Той се изправи рязко и тръгна към стълбите, но на прага се обърна. — И още нещо. Докога ще се ровиш в този архив? Каква полза? Пари не носи. Къщата е занемарена. Погледни се — приличаш на скитница. Срам ме е да се показвам с теб.
Тя не му възрази. Само го изгледа спокойно. Вратата на горния етаж се тресна.
Лидия седна бавно. От чантата извади папката с признанието на Славчо Лъвов. Прочете написаното още веднъж, ред по ред. После я остави на масата и дълго не помръдна. Накрая стана и я скри на сигурно място — зад кухненския шкаф, където Явор никога не поглеждаше.
Всичко вече беше събрано. Експертното заключение. Самопризнанието на механика. Копие от устава на фирмата, открито в архива. Бележникът на баща ѝ — Борис Калинов. Кирил Каменар бе категоричен: делото можеше да започне незабавно. Но Лидия настоя да изчакат. До Нова година. Искаше ударът да дойде в точния миг — когато Явор е най-доволен от себе си. Да посрещне празника на върха, а да се събуди в бездната.
Оставаше само една формалност — пълномощното. Преди дванайсет години, когато между тях още имаше топлина, Явор ѝ беше дал право да управлява сметките му заради дълга командировка. После документът беше забравен. Но не и от Лидия.
В последните дни на декември тя прехвърли всички налични средства към благотворителен фонд, регистриран на името на дъщеря им — най-сигурният вариант. Явор никога не следеше банковите си операции. Теглеше, когато му потрябва, и не задаваше въпроси.
На трийсет и първи декември Лидия стана призори. Подреди масата — салати, предястия, топло ястие. Всичко както винаги. Явор се появи към девет вечерта. Миришеше на цигари и на чужд парфюм. Дори не опита да прикрие това. Седна, наля си питие.
— Успешна година — произнесе самодоволно. — Печалбата скочи. Складовете ги разширихме. Баща ти, Бог да го прости, щеше да се гордее. От неговата малка фирмичка направих империя.
Лидия режеше кашкавал на равни, тънки филийки.
— Знаеш ли какъв би бил най-хубавият новогодишен подарък? — вдигна чашата той и я изгледа с пиян, ожесточен поглед. — Да те няма. Да се събудя и ти да си изчезнала. Без гласа ти, без лицето ти. Само тишина. Свобода.
Тя остави ножа.
— Добре — каза спокойно. — Нека бъде така.
Той се изсмя неразбиращо и се обърна към телевизора, където започваше празничната програма. Лидия се изправи, качи се в спалнята и легна, без да се върне долу, докато часовникът отброяваше последните минути на годината. Не слезе да вдигне наздравица. Просто лежеше в тъмното и чакаше утрото.
