Сумата прозвуча високо, но Лидия Калинова не се поколеба. Тя спокойно отвори чантата си и извади плик с приготвените пари. Кирил Каменар я изгледа изненадано.
— Нали не работите? — попита той. — Явор Борисов ли финансира подобни начинания?
— Баща ми беше оставил депозит на мое име — отвърна тя равнодушно. — Не е голям, но е достатъчен. Явор не подозира за него. Теглех по малко и заделях.
Адвокатът прибра плика в чекмеджето и го заключи.
— Започваме с архивите. Трябва ни оригиналният устав на фирмата на баща ви. Ако документите са били манипулирани, разликите ще личат именно там.
Още същия месец Лидия се записа като доброволец в градския архив. Обясняваше на всички, че иска да бъде полезна и да запълни времето си с нещо смислено. Когато сподели това у дома, Явор само се разсмя.
— Ти в архив? — подхвърли подигравателно. — Добре, забавлявай се сред прашните папки. Само гледай вечерята да е на масата в седем. Не въртя бизнес, за да ям полуготови ястия, защото съпругата ми играе на благотворителност.
Тя не отвърна. Две години прехвърляше кашони, папки и пожълтели регистри. Работеше методично, бавно, без да буди подозрения. Служителите свикнаха с присъствието ѝ и престанаха да ѝ обръщат внимание. Лидия четеше, сравняваше, запаметяваше детайли. И накрая попадна на това, което търсеше — копие от устава, съхранено в делата за регистрация на предприятията от същата година. Подписът на Борис Калинов там се различаваше от онзи в документите, с които собствеността беше прехвърлена на Явор Борисов.
Тя се обади на Кирил Каменар още от читалнята. Пръстите ѝ трепереха, докато набираше номера.
— Открих го. Подписите не съвпадат.
— Елате веднага. Днес.
Експертизата продължи седем дни. Когато Лидия се върна за заключението, адвокатът ѝ подаде папката без излишни думи.
— Фалшификация. И то не особено прецизна. Преди двайсет години проверките са били по-повърхностни. Сега се вижда ясно — различен натиск, друг наклон. Това не е подписът на баща ви.
Коленете ѝ омекнаха и тя се отпусна на стола до прозореца. Кирил ѝ подаде чаша вода.
— Но това не стига — добави той сериозно. — Трябва да изясним защо баща ви не е оспорил прехвърлянето. Ако не обясним мълчанието му, съдът може да приеме, че впоследствие е дал съгласие.
Лидия остави чашата.
— Нямаше време. Половин година след сватбата катастрофира. Спирачките отказаха.
Погледът на адвоката стана проницателен.
— Смятате, че не е било случайност?
— Убедена съм, че трябва да открием човека, който поддържаше колата.
Механикът се казваше Славчо Лъвов. Работеше за Борис Калинов повече от петнайсет години. След катастрофата напуснал внезапно и изчезнал. Говореше се, че се е изселил. Лидия го търси месеци наред, докато не го откри в дом за възрастни хора в покрайнините на града. Той седеше до прозореца в общата зала и гледаше навън. Когато тя се настани до него, не помръдна.
— Аз съм Лидия. Дъщерята на Борис Калинов.
— Разбрах веднага — отвърна тихо. — Очаквах този ден.
— Кажете ми истината за спирачките.
Дълго мълчание изпълни стаята. После думите му потекоха глухо. Ден преди инцидента Явор Борисов го посетил и го помолил да „пипне малко“ колата на тъста си. Платил щедро. По онова време съпругата на Славчо била тежко болна и нямал средства за лечението ѝ. Съгласил се. Направил така, че при висока скорост спирачките да откажат. След трагедията замълчал от страх. Жена му починала година по-късно, а вината останала.
— Ще дам писмени показания. С подпис. Но ми помогнете — прошепна той. — Операцията ми беше въпрос на оцеляване.
