— Знаеш ли, Лидия Калинова, какъв щеше да е най-прекрасният ми подарък за Нова година? — Явор Борисов дори не я погледна, докато го изричаше. Напълни чашата си с пенливо вино и се отпусна назад на стола. — Да те няма. Сериозно. Да се събудя утре и ти просто да си изчезнала. Безследно.
Лидия стоеше до котлона. Обръщаше кюфтетата в тигана едно по едно. Първо, второ, трето. Мазнината пращеше тихо. Тя не се извърна.
— Чуваш ли ме изобщо, или пак си в някакъв твой свят? — гласът му се изостри.
— Чувам те — отвърна спокойно. — Иди си сипи още. Остават десет минути до полунощ.
Той се подсмихна и стана. От хола се разнесе тропот на чаши. Телевизорът избухна с прекалено силен звук. Лидия изгаси котлона, подсуши ръцете си и взе папката с документи, която беше приготвила още сутринта. Качи се в спалнята и легна върху покривката, без да се завива. Ръцете ѝ бяха напълно спокойни. Долу Явор викаше нещо към екрана и се смееше сам.
Когато часовникът удари дванадесет, тя затвори очи. Утре той щеше да отвори очи в различна действителност. В онази, която тя подреждаше търпеливо цели седем години.
Началото беше в гаража. Шест месеца след катастрофата Лидия най-сетне се осмели да подреди вещите на баща си. Дотогава не намираше сили. Явор непрекъснато я пришпорваше — трябвало помещението да се освободи, да се даде под наем, защо да пустее. Повтаряше го всяка вечер — докато вечеряше, докато гледаше телевизия. Без да я поглежда.
Зад работната маса тя откри стар бележник. Кожата на корицата беше напукана, ъглите — изтрити. Баща ѝ отбелязваше там всичко, което подписваше — дати, входящи номера, суми. Докато прелистваше, пръстите ѝ изстиваха. И тогава — запис за прехвърляне на фирмата на Явор Борисов. Датата — седмица преди сватбата им. До нея кратка бележка с почерка на Борис Калинов: „Без мое знание. Да се провери.“
Лидия се свлече на бетонния под. В гаража миришеше на гума и прах, студът проникваше през дрехите ѝ. Стоя така дълго. После се изправи, пъхна тефтера под якето си и се прибра.
Явор я посрещна още на вратата.
— Три часа те няма. Значи сам ще си топля вечерята? Или очакваш аз да ти слугувам?
— Веднага — отвърна тя и го подмина към кухнята.
— И стига си ровила из онзи гараж. Няма какво да намериш там. Бог да прости баща ти, добър човек беше, но остави страшен хаос след себе си.
Лидия сложи тигана на котлона и замълча. След миг той се отдръпна, чу се щракване на дистанционно. Тя извади бележника, разгърна страницата отново и прочете редовете внимателно. После го скри в най-долното чекмедже, под пакетите с ориз и брашно.
Срещата с адвоката беше след седмица. Кирил Каменар я изслуша без да я прекъсва, като си водеше записки. Когато тя приключи, свали очилата си и я погледна внимателно.
— Минали са двайсет години. Осъзнавате ли колко трудно ще бъде? Не стигат пропуски в документите. Трябва да има фалшификация, умишлено нарушение, солидни доказателства.
— Ще ги намеря — каза тя и стисна дръжките на чантата си.
— Това може да отнеме години. Дори повече. Не мога да ви обещая успех.
— Разполагам с време.
Той кимна бавно, сякаш разбра повече, отколкото тя изрече. После назова сумата за работата.
