— …че ние и сега живеем така, сякаш онова твое „ако стане нещо“ вече се е случило — довърши тя с напрегнат глас.
Калин не отвърна. Само впери мрачен поглед в нея, устните му се свиха в тънка линия.
— Пестиш от всичко, дори от най-елементарното — продължи Полина. — От сапун, от тоалетна хартия, от кухненски салфетки. Носиш от завода сапуните и кремовете, които ви дават за работниците, сякаш сме на ръба на оцеляването.
— Стотинката лев пази — отсече сухо Калин. — Големите загуби започват от дребните разходи. А да се хвърлят пари за „луксозен“ сапун или по-скъпа хартия е пълна безсмислица.
— Добре тогава — въздъхна тя. — Поне ми кажи ориентировъчно колко още трябва да стискаме зъби. Десет години? Петнайсет? Двайсет? Колко време смяташ да трупаш, преди да си позволим нормален живот? Сега съм на трийсет и пет. Излиза, че още не е настъпил моментът, така ли?
Отговор не последва.
— Нека предположа — не отстъпи Полина. — На четирийсет? Когато стана на четирийсет, тогава ли ще имаме право да живеем?
Тишина.
— Да, права съм, избързах — каза тя с горчива ирония. — Кой започва да живее на четирийсет? Рано е още. А на петдесет? Тогава вече ще сме узрели за живот, нали?
Калин продължаваше да мълчи, сякаш думите ѝ не съществуваха.
— И петдесет сигурно е рано — кимна тя. — Представяш ли си — да похарчим малко повече за прилични неща и после да останем на улицата! Ужас! Добре, а на шейсет? Като станем на шейсет, тогава ли ще разпечатаме спестяванията? Сметката ни сигурно ще е солидна. И тогава ще започнем „истинския“ си живот. Може ли поне тогава да купя нови дрехи на себе си и на децата?
Никаква реакция.
Гласът ѝ трепна:
— Знаеш ли какво ми хрумна току-що? Ами ако изобщо не стигнем до тези шейсет? Напълно възможно е. Храним се евтино и нездравословно, защото ти така искаш. И ядем прекалено много — знаеш ли защо? Защото купуваме евтина, нискокачествена храна, от която можеш да поемеш огромни количества. Това е вредно, Калин. Замислял ли си се? Но дори това не е най-страшното. Ние сме постоянно напрегнати, изнервени, недоволни. С такова настроение човек не живее дълго.
— Ако се изнесем от майка ми и започнем да харчим повече за храна, няма да можем да за side пари — промълви най-сетне той.
— Точно така — съгласи се тя спокойно. — Няма да можем. И точно затова си тръгвам. Омръзна ми да живея единствено заради спестяванията. Ти очевидно намираш смисъл в това. Аз — не.
Калин пребледня.
— И как смяташ да се оправяш сама?
— Ще намеря начин — отвърна Полина твърдо. — Със сигурност няма да ми бъде по-зле, отколкото…
