— Не сме ходили никъде — продължи тя с горчивина. — Винаги изкарваме отпуските си между същите тези четири стени. Дори извън града за гъби не сме излизали. Защо? Защото според теб това струва пари.
— Защото спестяваме — отвърна Калин Воин. — Трупаме средства за бъдещето ни.
— „Ние“ ли? — повдигна вежди Полина Радева. — Сигурен ли си, че става дума за „нас“, а не само за теб?
— За кого мислиш, че го правя? За вас се старая — сопна се той.
— За нас? — гласът ѝ стана твърд. — Наистина ли вярваш, че всичко е за мен и децата? Петнайсет години всеки месец взимаш и твоята, и моята заплата и ги прехвърляш по сметка, уж за нашето добро.
— Разбира се. И благодарение на мен знаеш ли каква сума вече има там?
— „Има“ къде? — пресече го тя. — По твоята сметка, може би. Аз нямам достъп до нищо. Но добре… може да греша. Нека направим прост опит. Дай ми пари — ще купя нови дрехи за себе си и за децата. Петнайсет години нося едно и също — роклята, с която се омъжих за теб, и каквото ми даде жената на по-големия ти брат. Същото е и с децата — доизносват всичко след братовчедите си. И още нещо — ще наема отделно жилище. Омръзна ми да живея в апартамента на майка ти.
— Майка ми ни е отстъпила две стаи — отвърна Калин студено. — Нямаш право да недоволстваш. А за дрехите… защо да хвърляме пари за глупости? Децата на брат ми пораснаха, техните неща стават идеално за нашите.
— А аз? — тихо попита Полина. — Аз чии дрехи да доносвам? На снаха ти?
— За кого изобщо трябва да се киприш? — изсмя се той. — Това е смешно. Майка си на две деца, на трийсет и пет години си. Не ти е времето да мислиш за парцали.
— Тогава за какво да мисля? — очите ѝ блеснаха.
— За смисъла на живота — назидателно заяви Калин. — За по-високи неща. Има ценности, които са далеч над дрехи, апартаменти и всякакви женски прищевки. Човек трябва да се развива духовно, да израства над битовата суета.
— Така ли? — горчиво се усмихна тя. — Значи държиш всички пари под свой контрол, за да ни осигуриш „светло бъдеще“ и духовно извисяване? Правилно ли разбирам?
— Защото на вас не може да се разчита! — избухна Калин. — Ще похарчите всичко до стотинка. А ако стане нещо? С какво ще живеем тогава? Помислила ли си за това?
— „Ако стане нещо“… — повтори Полина бавно. — Добре го каза. Само ми кажи — кога точно ще започнем да живеем, а не да се готвим за онова въображаемо „случай нещо“? Нима не виждаш, че…
