Полина Радева миеше чиниите в кухнята, когато Калин Воин влезе и без колебание изгаси лампата.
— Навън още е светло. Няма смисъл да гори ток излишно — измърмори той с недоволство.
— Смятах да пусна пералнята — отвърна тя спокойно.
— Пусни я през нощта — отсече Калин. — Тогава тарифата е по-ниска. И не отваряй крана толкова силно. Харчиш прекалено много вода, Полина. Наистина прекаляваш. Така не може. Не разбираш ли, че буквално изливаш парите ни в канала?
Той сам намали струята. Полина го погледна с умора и някаква тиха безнадеждност. След миг завъртя крана докрай, подсуши ръцете си и седна на масата.
— Калин, случвало ли ти се е да се погледнеш отстрани? — попита тя.
— Всеки ден го правя — сопна се той. — Постоянно се преценявам.
— И какво виждаш? Какъв човек си според теб?
— Като личност ли питаш?
— Като съпруг. И като баща.
— Съпруг като всички останали. Баща — също. Нито по-добър, нито по-лош. Обикновен човек. Какво още искаш?
— Значи според теб всички мъже и бащи се държат така, както ти?
— Какво целиш с този разговор? — присви очи Калин. — Търсиш скандал ли?
Полина усещаше, че вече няма връщане назад. Този разговор трябваше да се проведе докрай — докато той най-сетне проумее, че съвместният им живот е станал непоносим.
— Знаеш ли защо още не си си тръгнал от мен? — попита тя тихо.
— А защо изобщо да си тръгвам? — отвърна той с насмешлива усмивка.
— Поне защото не ме обичаш. Нито мен, нито децата.
Калин понечи да възрази, но тя не му даде възможност.
— И недей да ме убеждаваш в обратното. Ти не обичаш никого. Няма да спорим по този въпрос — безсмислено е. Искам да кажа нещо друго. Причината да стоиш тук не е любовта.
— Добре тогава — каза той студено. — Каква е причината?
— Скъперничеството ти — отвърна Полина. — Болезнената ти алчност. За теб раздялата означава разход, загуба, финансова щета. Толкова си обсебен от парите, че предпочиташ да живееш без чувства, само и само да не „губиш“. Колко години сме заедно? Петнайсет? И какво постигнахме през тях? Освен че сключихме брак и имаме деца — с какво можем да се похвалим?
— Целият ни живот е пред нас — промълви Калин.
— Не, Калин. Не целият. Останалата част от него. А през изминалите години нито веднъж не сме били на море. Нито веднъж. Не говоря за чужбина. Но дори в собствената ни страна не сме отишли никъде.
