— …меркантилна златотърсачка! — задави се Донка Каменар от другата страна на линията. — Един мъж трябва да има свое кътче! Ти съсипваш брака! Ще подам жалба където трябва!
— Подайте я, ако искате, и в тотото — отвърнах с усмивка. — Нали все повтаряхте, че Светослав Странджански е безценен? Чудесно, приберете си съкровището. Само гледайте да му пасирате картофите — май е забравил как се дъвче сам.
От слушалката се чу нещо като клокочене. Тя се опита да изстреля още някоя клетва, но се задави в собствената си ярост. Връзката прекъсна с пращене, напомнящо стар апарат, който е захапал лист хартия и не може да го изплюе.
След това времето сякаш се стопи. Три месеца изминаха неусетно. Върнах се преобразена — с различна прическа, стабилна сума в банковата сметка и най-важното — с кристално ясното съзнание, че към предишния си живот няма да се връщам.
Апартаментът ме посрещна подреден и ухаещ на чистота. Стоян Огнянов и Виктория Вълкова се оказаха изключително съвестни — бяха излъскали всичко, а дори оправили прокапващия кран, който Светослав отлагаше цяла година с оправданието, че „няма време“ да купи уплътнение.
Два часа по-късно на прага се появи самият той. Изглеждаше съсипан — отслабнал, с посивяло лице и смачкана риза. Тримесечният престой при „обичната майчица“ бе оставил отпечатък — пред мен стоеше не мъж, а уморен пенсионер.
— Ясмина… — започна той, без да вдига очи. — Стига сме се сърдили. Осъзнах грешките си. И мама… прекали. Нека опитаме пак? Донесох си багажа.
Опита да пристъпи вътре.
Поставих куфара напряко на вратата.
— Няма какво да започваме отначало, Светослав. Искаше да разбера колко е ценен мъжът в дома? Разбрах. Стоян поправи крана за трийсет минути. А ти месеци наред обясняваше как не ти остава време за една гумичка.
— Аз съм ти съпруг! — избухна той, а в погледа му проблесна онзи детски страх — като на хлапе, изгонено от пясъчника.
— Беше. Сега си просто тежест — отвърнах спокойно. — Багажът ти е при портиера. Остави ключовете.
— Нямаш право! Ще претендирам за половината ремонт! — опита се да върне стария си тон.
— Ремонтът го направи баща ми, документите са при мен. Твоят принос се изчерпваше с оплаквания, лепнати по стените като тапети — усмихнах се право в очите му. — Представлението приключи. Публиката си тръгна, а завесата падна отдавна.
Той стоеше объркан, сякаш търсеше точния миг, в който „възпитателният“ му план се е превърнал в лична катастрофа.
Затворих вратата. Щракването на ключалката прозвуча като изстрел от стартов пистолет — сигнал за началото на моя нов етап.
По-късно чух, че Светослав още живее при Донка Каменар. Разправят, че тя вече следи не само менюто му, но и часа за сън, както и с кого разговаря по телефона. А той върви приведен, мълчалив, втренчен в земята — сякаш се страхува да не настъпи някоя от невидимите мини на майчиното настроение.
