Отвътре ехтеше тропот, сякаш през антрето препускаше цяло стадо, а след него се изля плътен, заплашителен лай, от който касата на вратата потръпна.
— Кой звъни? — изръмжа дълбок мъжки глас с осезаем провинциален акцент.
Светослав Странджански инстинктивно отстъпи крачка назад.
— Ами… аз съм! Светослав! Съпругът! Отворете!
Вратата се разтвори рязко. На прага се изправи Стоян Огнянов — едър като гардероб, по потник и с метален шиш в ръка, от който се стичаше мазнина (очевидно тъкмо печаха месо на електрическата скара). До него, с увиснал език и блеснали очи, стоеше Рони.
— Какъв съпруг? — повдигна вежди Стоян. — Ясмина я няма. Замина си. Ние сме под наем тук. Договор подписан, капаро платено. Ти кой си, бе?
— Аз съм собственикът! — изпищя Светослав, губейки всякакво самообладание. — Това е моят апартамент! Е, на жена ми… Ние живеем тук!
— Слушай, приятелю — потупа го добродушно по рамото Стоян с шиша и остави мазно петно върху ризата му. — Ясмина каза: мъж няма, мъжът при майка си стои. Жилището свободно. Ние почиваме. Ти върви при мама, става ли? Не ни разваляй вечерта. Виктория, донеси лютеницата!
И преди Светослав да успее да каже още нещо, вратата се хлопна под носа му.
Телефонът ми започна да вибрира истерично почти веднага. Аз бях на тераса на ресторант с изглед към морето във Варна, наслаждавах се на печени миди и чаша охладено бяло вино.
— Да? — отвърнах лениво.
— Ти нормална ли си?! — крещеше Светослав така, че трябваше да отдалеча слушалката. — Кои са тези хора в дома ни?! Защо не ме пускат вътре?! Връщам се, а там — цирк!
— Светослав, по-тихо — прекъснах го спокойно. — Ти си тръгна. Обяви, че заминаваш за седмица, а може и завинаги, за да „си взема поука“. Е, взех си. Само ми е скучно и разходите са високи. Затова пуснах наематели. Договорът е за три месеца.
— Три месеца?! — гласът му прескочи във фалцет. — А аз къде да отида?
— Нали си при майка си? Там ти е уютно — пасирана супичка, кърпи подредени по конец. Наслаждавай се. Аз съм в командировка и няма да се връщам скоро.
— Ще подам молба за развод! Ще извикам полиция! — пръскаше слюнка той.
— Обаждай се на когото искаш. Апартаментът е на мое име. Наемният договор е официален, данъците се плащат редовно. Ти дори нямаш адресна регистрация там. Юридически си никой, Светослав — гост, който е злоупотребил с гостоприемството.
Затворих.
След десетина минути звънна Донка Каменар. Този разговор нямаше как да пропусна — твърде любопитно представление се очертаваше.
— Ясмина! — гласът ѝ звънтеше като счупена чаша. — Как не те е срам? Изхвърли сина ми на улицата! Това е жестоко! В Семейния кодекс пише, че жената трябва да осигурява на мъжа си уют и топла вечеря!
— Донка Каменар — прекъснах я хладнокръвно, — в същия този кодекс, член 31, е записано, че съпрузите са равноправни. А в нотариалния акт фигурира единствено моето име. Вашият син реши да ме „възпитава“, като си тръгне демонстративно. Е, експериментът му се оказа успешен — ученикът надмина учителя.
— Ти си… ти си меркантилна…
