— …за цяла седмица. Остани тук и помисли как се държиш. Като се върна, искам безупречен ред и писмено извинение. Подписано!
Вратата се тръшна така, че стените иззвънтяха. После настъпи тишина — плътна и необичайна.
Усетих странна смесица от празнота и… облекчение. Да, обидата пареше, но в същото време въздухът сякаш стана по-лек. Светослав Странджански напусна моя дом, убеден, че ме наказва, като ме оставя насаме с уюта и спокойствието. Стратег от класа.
Само че съдбата беше подготвила ход, който далеч надминаваше неговите театрални демонстрации.
В понеделник сутринта ме извика началникът.
— Ясмина Старозагорска, положението във филиала е критично. Варна. Трябва да заминете още утре. Срокът е три месеца. Командировъчните са двойни, плюс солиден бонус — ще ви стигне дори за нов автомобил. Нямам друг човек, разчитам на вас.
Докато го слушах, усещах как зад гърба ми никнат крила. Три месеца! Без Светослав, без ежедневните наставления на Донка Каменар, на морския бряг — макар и ветровит и студен — и с отлични пари.
— Приемам — отвърнах, без да се колебая.
Щом излязох от офиса, мисълта ми прескочи към апартамента. Три месеца празен? При тези сметки за ток и вода? И точно тогава телефонът звънна. Албена Старозагорска.
— Ясми, спасявай! Сестра ми със съпруга и трите им деца пристигнаха от юг. Вкъщи им е ремонт, нямат къде да отседнат, хотелът излиза златен. Шумни са, няма да те лъжа, но плащат щедро и наведнъж!
В главата ми просветна идея — подредена, ясна, почти дяволски елегантна.
— Нека се настанят. Още утре. Ще оставя ключовете при портиерката. Само едно условие: ако се появи някакъв мъж и започне да претендира за права — да го изпратят по живо, по здраво.
Същата вечер събрах багажа си, прибрах ценностите в кашон и го занесох при майка ми. Жилището подготвих за наематели. Светослав не отговаряше — очевидно „ме възпитаваше“. Нека.
На следващата сутрин отлетях към Варна, а в дома ми се настани многолюдното семейство Маришки: бащата Стоян Огнянов, съпругата му Виктория Вълкова, трите им деца почти на една възраст и огромният лабрадор Рони — дружелюбен, но с глас като сирена.
Измина седмица.
По-късно научих, че Светослав геройски издържал точно седем дни в апартамента на Донка Каменар. Оказало се, че майчината обич от дистанция е едно, а под един покрив — съвсем друго.
— Светльо, не мляскай — наставлявала го тя на закуска.
— Светославе, защо пускаш водата два пъти? Водомерът се върти!
— Сине, стой изправен! Ще се изкривиш като Кирил Любомиров!
Към края на седмицата той вече бил на ръба. Решил, че съм достатъчно „наказана“, вероятно разкаяна и осъзнала величието му. Време било да се завърне тържествено.
Купил три клюмнали карамфила — символ на великодушното му опрощение — и поел към дома.
Застанал пред вратата, с увереността на победител, той пъхнал ключа в ключалката. Ключът не помръднал. Намръщил се, дръпнал дръжката. Заключено. Натиснал звънеца.
Отвътре се разнесе тежко трополене, сякаш през коридора премина стадо, а след миг се чу плътен лай, от който входната врата потрепери.
