— Заминавам, за да разбереш какво изпускаш! Остани една седмица сама, повий срещу луната без мъж под покрива си — тогава може и да се научиш да цениш грижата! — Светослав Странджански демонстративно натъпка шепа чорапи в спортната чанта, като едва не събори от рафта любимата ми ваза.
Стоях облегната на касата и наблюдавах спектакъла безмълвно. Вътре в мен клокочеше странна смес от засегнатост и напиращ смях. Тридесетгодишният ми „пораснал“ съпруг се беше разположил насред моя — купен лично от мен още преди брака — едностаен апартамент и ме заплашваше с… отсъствието си. Очевидно бе убеден, че без безценното му присъствие стените ще се срутят, а аз ще увехна като забравено мушкато на перваза.
Както винаги, всичко тръгна след традиционната неделна визита при Донка Каменар. Свекърва ми беше феномен: умееше да поднася „комплименти“, след които ти иде да си потърсиш въже, и раздаваше наставления с гласа на фелдфебел, хванал новобранец с кални обувки.
Светослав се върна от майка си видимо „вдъхновен“. Личеше отдалеч — устни, свити в тънка линия, поглед като скенер, ноздри, разширени в търсене на прашинка.
— Ясмина Старозагорска, защо кърпите в банята пак не са подредени по цветове? — поде още от прага, без дори да се събуе. — Мама казва, че това създавало визуален хаос и разваляло хармонията на чи в жилището.
Поех дълбоко въздух.
— Светослав Странджански, майка ти е виждала „хармония на чи“ само в някое телевизионно предаване от деветдесетте. Кърпите висят така, че да са удобни за ползване — отвърнах спокойно, докато разбърквах яхнията на котлона.
Той се намръщи, влезе в кухнята и посочи капака на тенджерата.
— Пак ли си нарязала зеленчуците на парчета? Мама твърди, че истинската съпруга пасира всичко — така се усвоявало по-добре от мъжкия организъм. Просто те мързи.
Оставих лъжицата.
— Светослав, майка ти пасира, защото няма зъби — спести от зъболекар, но си купи трети сервиз за витрината. Ти обаче имаш. Дъвчи.
Лицето му пламна. Поема въздух да изстреля нова порция „мамина мъдрост“, ала думите заседнаха.
— Ти си… неблагодарна! — изсъска накрая. — Мама е кандидат на науките по домоводство!
— Тя цял живот беше портиерка в общежитие — отвърнах хладно. — „Кандидат“ се нарича сама, защото ѝ харесва как звучи.
Застина с отворена уста, трескаво търсейки довод. Мисълта му очевидно затъваше. Примигна, скърцайки със зъби, и махна с ръка, сякаш гони досадна муха. В този миг приличаше на объркан пингвин.
Точно тогава реши да ме „накаже“.
— Край! Омръзна ми от простащината ти! — отсече тържествено, закопчавайки чантата. — Отивам при мама…
