След като взех това решение, започнах да действам, за да не се разколебая. Прибрах разхвърляните дрехи, подредих хола, а после сложих чайника да заври. Пуснах по едно пакетче чай в две чаши – малък жест, с който исках да покажа, че търся мир, а не нова война. Когато Явор Софийски се прибра, вече го чаках на масата. Опитвах се да изглеждам спокойна, макар вътрешно всичко в мен да трепереше.
– Трябва да поговорим – изрекох бавно, внимателно подбирайки тона си. Думите сякаш дращеха гърлото ми, но не отстъпих.
Той ме изгледа продължително. В погледа му проблесна предпазливост, почти недоверие. Все пак седна срещу мен. Ръцете му бяха стиснати в юмруци върху коленете – знак, че и той се опитва да овладее напрежението.
– Не съм ти изневерявала, Явор – започнах директно. – Бях на среща с Милена Странджанска. Красимир Маришки е неин колега, видях го за първи път. Нищо не се е случвало.
Той не отвърна. Взираше се в чашата си, сякаш търсеше отговор на дъното ѝ. Мълчанието се сгъсти до степен, в която започна да тежи физически. От кухнята се чуваше равномерното капене на чешмата, а туптенето на сърцето ми ми се струваше оглушително. Страхът, че няма да ми повярва, се прокрадваше като студен полъх.
– Защо веднага реши, че те лъжа? – попитах, усещайки буца в гърдите си. – Защо не ме попита, не ми даде възможност да обясня?
Отново тишина. Погледът му остана вперен надолу. Секундите се нижеха бавно и болезнено.
Накрая той вдигна очи. В тях имаше хладина, която не бях виждала преди.
– Как според теб трябваше да реагирам, Росица Лъвова? – гласът му звучеше равен, но под повърхността се усещаха умора и раздразнение. – Не казваш къде си, не си вдигаш телефона, а после виждам това. – Посочи към мобилния, оставен на масата. – Осъзнаваш ли как изглежда отстрани?
Стиснах ръце в скута си, за да не избухна.
– Дори не ми даде шанс! – гласът ми неволно се повиши. – Просто отсъди, че съм виновна.
Той рязко се обърна към мен.
– А ти остави ли място за друго тълкуване? – отвърна по-остро. – Вечно си някъде другаде. Или с приятелки, или задържана в офиса. Понякога изобщо не знам какво се случва в главата ти.
Отворих уста да споря, но думите заседнаха. В едно беше прав – бях се отдръпнала. Не защото чувствата ми бяха изчезнали, а защото бях изтощена. Уморена от еднообразието, от липсата на истински разговори, от това, че дните ни се свеждаха до списъци със задачи. Но как да обясня подобно нещо на човек, който ме гледа със съмнение?
– Явор, не искам да продължаваме така – прошепнах след пауза. Гласът ми леко трепереше, но се стараех да остана стабилна. – Искам да сме партньори, а не просто двама души под един покрив.
За миг в очите му се мярна познатата топлина – спомен за мъжа, в когото се бях влюбила. После той отвърна поглед, сякаш се уплаши от тази слабост.
– И аз не искам това – каза тихо. – Само че не знам откъде да започнем, за да го поправим.
Отново настъпи мълчание. Тежка въздишка проряза тишината. Въздухът беше наситен с нещо неизречено, което не можеше да се разсее само с обещания. И двамата усещахме, че сме стигнали до опасен ръб.
Следващите дни се точеха мъчително бавно – като онова притихване преди буря. Поддържахме привидно спокойствие, разменяхме учтиви думи, но близостта липсваше. Явор вече не повишаваше тон и не хвърляше обвинения, ала и не протягаше ръка към мен. Аз също се лутах, неспособна да намеря пролука в стената, издигната помежду ни. Вечерите минаваха в мълчаливо хранене, а тишината натежаваше повече от всяка караница.
Започнах да виждам детайли, които преди пренебрегвах. Неприбраната чиния в мивката, въпреки че знае колко ме дразни. Моето собствено безразличие, когато не го попитах как е минал денят му. Бяхме като съквартиранти, а не като съпрузи, които трябва да бъдат екип.
Една вечер осъзнах, че ако остана още малко в тази атмосфера, ще се задуша. Реших да отида при майка ми – не за да избягам или да се скрия, а за да си дам време да подредя мислите си и да разбера какво наистина искам от живота си и от брака ни.
