Погледът на Явор Софийски остана вперен в мен, твърд и настойчив.
— И защо премълча? — попита той тихо, но в гласа му се усещаше напрежение.
— Не сметнах, че има значение — опитах се да обясня, ала думите ми увиснаха във въздуха.
— Няма значение? Изобщо мислиш ли понякога, Росица Лъвова? — изригна той и рязко се изправи от дивана. Гласът му прозвуча по-силно, почти грубо. — Звъня ти цяла вечер, а ти не отговаряш. И после случайно попадам на снимка — седиш в някакво заведение с непознат тип!
Стоях като вцепенена. Непознат тип? Каква снимка? Не бях публикувала нищо. Явор вече кипеше. Грабна телефона си и го насочи към мен. На екрана ясно се виждах аз, Милена Странджанска и нейният колега Красимир Маришки, когото тя доведе. Седяхме на маса, смеехме се. Очевидно Милена или самият Красимир беше качил кадъра и ме беше отбелязал.
— Това е просто неин колега — прошепнах, усещайки как гласът ми трепери.
— Само колега? Наистина ли очакваш да повярвам? — той хвърли телефона на дивана с раздразнение. — Аз те чакам вкъщи, а ти обикаляш с кой знае кого! След такова нещо защо изобщо да ми трябваш?
Думите му отекнаха в мен като удар. Стоях до печката, вперила поглед в плота, неспособна да намеря правилния отговор. Това беше недоразумение, нищо повече, но как да го накарам да го види? Вътрешно всичко се сви на възел. Исках да извикам, да се защитя, ала гърлото ми беше пресъхнало.
Нощта премина безмълвно. Той остана да спи на дивана в хола, а аз — в спалнята, с очи, приковани в тавана. Сънят не идваше. Мислите се въртяха в кръг. Къде сгреших? Защо толкова лесно допусна най-лошото? Защо не ми позволи да обясня? Обидата му се беше забила дълбоко.
На сутринта Явор излезе за работа, без да каже и дума. Аз имах почивен ден. Смятах да подредя апартамента, но вместо това останах на кухненската маса с чаша изстинал чай в ръце. Тишината беше плътна, нарушавана единствено от равномерното тиктакане на стенния часовник.
Спомените сами изплуваха. С Явор се запознахме преди седем години на събиране при общи приятели. Той беше шумен, самоуверен, със заразителна усмивка, от която коленете ми омекваха. Аз — по-сдържана, дори леко затворена. И въпреки това той ме забеляза. Приближи се, заговори ме, а след няколко седмици вече се разхождахме из парка, хванати за ръце. Тогава ми се струваше, че светът изчезва, щом сме заедно. Бях убедена, че сме създадени един за друг.
Явор беше моята сигурност, моят ориентир сред хаоса. Вярвах, че с него мога да премина през всичко. Но някъде по пътя нещо се размести. Може би след сватбата, когато ежедневието започна да ни поглъща. Или когато се нанесохме в този апартамент, напомнящ ни постоянно за кредита, който ни тежеше. А може би аз се промених, без да го осъзная. Разговорите ни станаха повърхностни. Той се затвори в себе си, аз станах по-нервна. Съжителствахме под един покрив, но сякаш не споделяхме истински живота си.
Посегнах към телефона и намерих въпросната снимка. На нея изглеждах искрено щастлива — смеех се с отметната назад глава, а Красимир разпалено разказваше нещо, размахвайки ръце. Милена се усмихваше спокойно до мен. Обикновен миг, в който за кратко се почувствах жива. Но за Явор това беше доказателство за измяна. Спомних си погледа му — студен, осъдителен — и отново усетих свиването в гърдите.
Писах на Милена, за да разбера кой е качил снимката. Отговорът дойде почти веднага: „Красимир, той постоянно публикува всичко. Извинявай, не се сетих, че ще те отбележи.“ Въздишката ми беше тежка. Исках да напиша на Явор, да му разясня, но пръстите ми застинаха над екрана. Ами ако пак не повярва? Ако отново каже, че не съм му нужна? Страхът ме парализираше. Ужасът, че вече е взел решение в главата си.
Този ден за първи път си позволих да се запитам дали бракът ни е онова, което съм си представяла. За мен любовта винаги е означавала доверие и подкрепа. Къде беше доверието, когато ме обвини, без да ме изслуша? И къде беше моята сила да се защитя? Чувствах се малка, несигурна, различна от момичето, което някога вярваше безусловно.
Когато слънцето започна да залязва, взех решение. Не исках повече мълчание и недомлъвки. Тази вечер щяхме да седнем един срещу друг и спокойно да изговорим всичко, без викове и обвинения, защото само така можехме да разберем дали все още има за какво да се борим.
