Телефонът ѝ остана в ръката още миг. Мила Лъвова стоеше в студиото си, където въздухът миришеше на машинно масло и топъл метал от работилата цял ден машина. Извади визитката на Велизар Витошки и я завъртя между пръстите си. В съзнанието ѝ изплува спомен отпреди година — как Ростислав Марков се беше подсмихнал, оглеждайки платовете ѝ.
„Какво се занимаваш с тия парцали, сякаш имаш истинско ателие. Чиста самодейност“, беше казал тогава.
Погледът ѝ отново се спря на съобщението. Прочете го още веднъж. После го изтри. Без колебание, без сантимент. Веднага набра номера от визитката.
— Велизар? Мила е. Приемам предложението.
Отсреща настъпи кратка тишина — две, три секунди. После се чу тих, сърдечен смях.
— Знаех, че ще се обадите. Елате утре, ще ви покажа мястото.
Когато затвори, тя се приближи до прозореца. Градът блестеше в нощта, долу се чуваха смях и трясък на автомобилни врати. И тогава Мила осъзна нещо просто и силно — за първи път от дванайсет години не изпитва страх от утрешния ден.
Шест месеца по-късно ателието на втория етаж над „Вчерашния ден“ се беше превърнало в пространство, за което се записваха седмици напред. Мила създаваше рокли, които не излизаха от мода — носеха се с години, предаваха се от майка на дъщеря. Велизар никога не ѝ се месеше. Понякога само се появяваше с две чаши кафе, оставяше едната до нея и без дума се оттегляше.
Една вечер, след като последната клиентка си тръгна, той остана на прага.
— Мила, имам необичайна молба. Ще излезете ли с мен на вечеря? Не служебно. Просто… като хора.
Тя вдигна очи от кройката. За пръв път го видя леко притеснен — ръцете му бяха в джобовете, погледът не толкова уверен.
— Съгласна съм — отвърна тя. — Но не в ресторант. Ще сготвя аз. Елате у дома.
Той кимна, а в очите му проблесна топлина.
На път за вкъщи, на ъгъла на улицата си, Мила забеляза Ростислав. Стоеше пред цветарски павилион, с намачкана риза, объркано разглеждаше букетите. Когато я видя, тръгна към нея.
— Мила, почакай. Исках да дойда да поговорим спокойно.
— Няма нужда.
— Промених се! Готвя, подреждам сам, разбрах колко си ми важна. Нека започнем отначало. Ще поправя всичко, обещавам.
Тя го гледаше и ясно виждаше онова, което дванайсет години бе пренебрегвала. Той не беше станал друг човек. Просто беше останал без удобството, което тя осигуряваше. Липсваше му комфортът, не тя.
— Ростислав, ти не разбра най-важното. Не си ме разлюбил тогава — ти никога не си ме обичал. Харесваше ти това, което правех за теб. А аз престанах да обичам себе си, докато живеех с теб. Сега едва започвам да си се връщам.
Тя го заобиколи и продължи напред. Той извика след нея, но Мила не се обърна.
На следващата вечер Велизар се появи пред вратата ѝ с бутилка червено сухо вино в ръка.
