Тя наистина беше жива.
В деня, когато трябваше да уредят документите си в гражданското, съдбата ги изправи един срещу друг в тесния коридор. Ростислав Марков я съзря пръв и буквално застина. Изглеждаше занемарен — с намачкано яке, небръснат, със сенки под очите, които говореха за безсънни нощи.
— Мила, можем ли да поговорим? — гласът му беше необичайно мек.
— За какво по-точно? — отвърна спокойно тя.
— Сгреших. Осъзнах го. Сам ми е трудно… жилището е разхвърляно, храня се с готови храни. Нека опитаме пак. Да започнем отначало.
Мила Лъвова го погледна право в лицето. Някога в тези черти беше търсила сигурност. Сега виждаше мъж, който не умее дори супа да си свари.
— Свикнах да бъда свободна — каза тихо. — Научи се сам да се оправяш. Нали си разумен човек.
Той посегна към ръката ѝ, но тя се отдръпна.
— Мила, не говориш сериозно. Толкова години сме заедно, имаме общ дом, общи…
— Нищо общо няма — прекъсна го тя. — Имаше твой свят, в който аз бях в ролята на домашна помощница. Сега имам свой.
Повикаха го по име и той влезе в кабинета, обръщайки се няколко пъти назад. Тя не проследи с поглед отдалечаващата му се фигура.
Месец по-късно Мила откри малко ателие в стара кооперация. Пространството беше скромно, но прозорците — огромни, и светлината се изливаше вътре като река. Постави шевната машина до стената, намести манекена до прозореца и за първи път усети, че животът ѝ започва истински.
Ралица Софийска почти насила я заведе на градско изложение на приложните изкуства.
— Хората трябва да видят какво можеш. Стига си се крила, Мила!
Събитието се проведе в стария Дом на културата. Нейният щанд беше семпъл — три рокли на закачалки и няколко снимки от предишни модели. Първите часове минаха в мълчание; посетителите подминаваха без да спрат. После възрастна жена се задържа, докосна плата, повдигна подгъва.
— Вие ли сте кроили? — попита строго.
— Аз.
— Обърнете ми дрехата да видя шева.
Мила я извади наопаки. Дамата разглежда дълго правите бодове, после кимна одобрително.
— Ръцете ви знаят какво правят. Такива майстори вече рядко се срещат.
Към края на деня пред щанда ѝ се образува малка опашка. Млада майка поръча празнична рокля за дъщеря си. Други записваха телефона ѝ.
Тогава се появи мъж около четиридесет и пет, с туидено сако, къса брада и проницателен поглед. Взе една от роклите, огледа внимателно шевовете, прокара пръсти по пенсовете, вдигна я към светлината.
— Вие не работите за пари — произнесе спокойно. — Шиете със сърце.
Тя се смути, без да намери точните думи.
— Велизар Витошки — представи се той. — Имам бутик за винтидж мода „Вчерашен ден“. Търся майстор, не просто шивач на конвейер. Разполагам с ателие, което стои празно от половин година. Клиентките ми искат индивидуални модели. Да опитаме ли заедно?
Подаде ѝ визитка от плътна хартия. На гърба, с мастило, беше изписано: „Всяка дреха носи своя разказ“.
— Ще помисля — каза тя.
— Помислете, но не отлагайте дълго.
Същата вечер телефонът ѝ иззвъня със съобщение от Ростислав Марков:
„Премислих всичко. Искам да се върна. Нека опитаме още веднъж. Разбираш, че толкова години бяхме заедно…“
