Мила Лъвова бъркаше соса на котлона, когато Ростислав Марков изрече думите. Не повиши тон, не ги изстреля в пристъп на гняв — просто ги произнесе спокойно, вперил поглед някъде към хладилника, сякаш обсъждаше сметките за ток.
— Разлюбих те.
Тя не се обърна веднага. Лъжицата застина във въздуха над тенджерата. След миг я остави внимателно върху поставката, избърса дланите си в кухненската кърпа и едва тогава го погледна. Ростислав стоеше на прага с отпуснати покрай тялото ръце, като ученик, извикан при директора. Очакваше сцена — сълзи, обвинения, може би трясък на чинии.
— Добре — отвърна Мила спокойно.
Той примигна. По лицето му премина сянка на изненада — от готовност за отбрана към чисто недоумение.
Без да добави нищо, тя мина край него, влезе в спалнята и отвори гардероба. Извади пътната му чанта — онази синята, купена преди първата им обща почивка. Започна да подрежда вътре ризите му, панталоните, чорапите. Движеше се методично, почти безизразно. Ростислав наблюдаваше от вратата как дванадесет години съвместен живот се побират в един сак.
— Какво правиш? — попита той объркано.
— Това, което трябва. Щом вече не ме обичаш, няма причина да оставаш.
Той отвори уста да възрази, но тя вече плъзгаше ципа. Остави чантата до входната врата и я отвори широко. Навън ситен дъжд ръмеше по асфалта. За първи път от дванадесет години Мила не го попита дали си е взел чадъра.
— Чакай… не си представях, че ще реагираш така.
— А как очакваше? — погледът ѝ беше ясен и твърд. — Да те моля? Да се вкопча в теб? Дванадесет години, Ростислав. Дванадесет години се съобразявах с работното ти време, с предпочитанията ти, с настроенията ти. Имаш право да разлюбиш. Аз имам право да те пусна.
Той вдигна сака без дума и прекрачи прага. Вратата се затвори тихо, почти деликатно.
Първите три дни Мила се движеше из апартамента като чужденец. Тишината тежеше. Отвори хладилника — вътре стояха любимото му кисело мляко, саламът, който тя не понасяше, и сиренето с плесен, чийто мирис винаги я караше да настръхва.
Събра всичко в торба и го изхвърли. После извади от килера шевната машина — подарък от майка ѝ за двадесетия ѝ рожден ден. Ростислав наричаше шиенето ѝ „аматьорство“, а роклите — „парцали за вилата“.
Тя включи машината. Тя зажужа уверено, като стар приятел, който отдавна я чака.
Съседката Ралица Софийска я помоли да стесни една рокля — обикновена, синя и безформена. Мила прие, просто за да заеме ръцете си. Когато Ралица я облече отново и се огледа в огледалото, замря.
— Боже мой… вече не изглеждам като чувал. Приличам на истинска жена.
След седмица на вратата почукаха още две съседки. После дойде и приятелка на Ралица. Мила шиеше до късно през нощта и за пръв път от години не усещаше изтощение. Усещаше се жива.
