Нощта се точеше безкрайно. До нея Ростислав Вълков вече спеше дълбоко и равномерното му похъркване само я изнервяше още повече. В главата на Десислава Калинова мислите се блъскаха една в друга – възмущение, недоумение, гняв.
— Роси… — побутна го тя по рамото. — Спиш ли?
— Ммм? — обърна се той сънено. — Какво има?
— Наистина ли смяташ, че аз трябва да изплащам заема на сестра ти?
Той въздъхна тежко, сякаш разговорът му тежеше физически.
— Деси, хайде утре да говорим.
— Не. Сега.
Ростислав се надигна и седна в леглото.
— При нас така е прието. В семейството всеки подава ръка на другия.
— Подава ръка? — изсмя се горчиво тя. — Това не е помощ, това е чисто ограбване посред бял ден! Искат да се возят в нова кола, а аз да плащам вноските!
— Обещаха, че ще върнат сумата…
— И ти им вярваш? — Десислава рязко се изправи. — Спомни си ремонта на майка ти. Взе пари „назаем“. Върна ли ги?
— Но тя е майка ми… — смотолеви той.
— Именно! — щракна лампата и стаята се изпълни със светлина. — Аз няма да бъда семейният банкомат!
На следващата сутрин тя набра Маргарита Живкова.
— Представяш ли си какво измислиха? — изля се тя още щом приятелката ѝ вдигна. — Искат аз да поема техния автокредит!
— Не мога да повярвам! — възкликна Маргарита. — А Ростислав?
— Стои зад тях. „Традиции, род, взаимопомощ“ — предразни го тя с ироничен тон.
— Деси, нали няма да се съгласиш?
— Не знам — призна тихо. — Ако откажа, ще ме изкарат чудовище. Ако приема, ще ме стъпчат.
— Какво точно ще загубиш? — отсече Маргарита. — И без това те третират като касичка.
След разговора Десислава отвори лаптопа и започна да чете. Форумите преливаха от истории за роднински натиск и емоционално изнудване. „Никога не поемайте чужд заем“, „Една отстъпка води до безкрайни искания“, „Границите спасяват и парите, и достойнството“… Колкото повече четеше, толкова по-ясно ѝ ставаше, че не е сама в подобна ситуация.
Вечерта телефонът ѝ иззвъня отново.
— Деси, реши ли? — гласът на Жулиета Колева звучеше нетърпеливо. — Утре сме в банката.
— Все още обмислям.
— Какво има да му мислиш? — раздразнено изсумтя Жулиета. — Вече казах на всички, че колата е наша.
— Това е твое решение — отвърна спокойно Десислава, изненадана от собствената си твърдост.
— Значи отказваш? На семейството?!
— Не съм теглила този кредит и няма да го изплащам.
От другата страна настъпи ледена пауза.
— Ясно. Майка беше права за теб… — започна Жулиета.
Десислава прекъсна разговора. Ръката ѝ трепереше, но вътре в себе си усещаше как се надига непоколебимост.
Не след дълго звънна и Олга Александрова.
— Десислава, това е недопустимо поведение! — прозвуча строгият ѝ тон. — Жулиета плаче. Не те ли е срам? Нямаш ли чувство за род?
— Разбирам какво означава семейство — отвърна с усилие да запази самообладание тя. — Но този заем няма да бъде поет от мен.
— Егоистка! — отсече свекървата и затвори.
Когато Ростислав се прибра, я завари на масата с куп разхвърляни документи и калкулатор.
— Какво правиш? — попита объркано.
— Подготвям се — вдигна поглед тя. — Реших. Ще дам писмен отказ.
— Ще ги обидиш страшно много.
— Нека се обидят. Обидата струва по-малко от милион и половина лева от семейния ни бюджет.
Той замълча. В очите му проблесна нещо между колебание и… уважение.
Следващите дни у дома цареше напрежение. Ростислав бе мрачен и отбягваше разговорите с близките си. А Десислава действаше систематично — разпечата месечните разходи, изчисли бъдещите плащания, подреди всичко в таблици и започна подробно да описва всяка сума, с която разполагаха, за да бъде напълно готова за предстоящия семеен разговор.
