Роднините на съпруга настояваха снаха им да поеме техния автокредит, но изобщо не предполагаха какъв отговор ще получат.
— Деси, чу ли, че сме на крачка от нова кола? — обърна се към Десислава Калинова Жулиета Колева с усмивка, от която преливаше престорена сладост.
Неделният обяд протичаше както винаги — шумно, с много приказки и още повече любопитни погледи. Десислава седеше до съпруга си Ростислав Вълков и, както обикновено, усещаше, че макар да е част от това семейство вече две години, все още е по-скоро гост, отколкото своя.
— Не, не съм — отвърна спокойно тя и остави чашата с чай. — Какво сте си избрали?
— Kia! Представяш ли си? Салонът е направо като от списание! — възкликна Жулиета и едва не подскочи от възторг. — Дори я пробвахме. Още утре можем да я вземем!
От другия край на масата Олга Александрова изкашля многозначително.
— Само че възникна една дребна пречка с плащането.
В гласа ѝ имаше нещо, което накара Десислава да се напрегне. Инстинктивно усети, че разговорът няма да ѝ хареса.
— Деси — Жулиета се наведе към нея, — обсъдихме го всички. Ти имаш сигурна работа, стабилна заплата. Все пак си счетоводител — при теб всичко е точно и подредено.
— И какво от това? — попита Десислава и остави вилицата си.
— Ами… решихме да те помолим да поемеш кредита. Само временно! После ще ти върнем всяка стотинка, обещаваме!
Настъпи тишина. Погледите на всички се впиха в нея, сякаш ѝ предлагаха нещо напълно естествено.
— Искате аз да изплащам вашия заем за колата? — произнесе бавно тя.
— Недей да го приемаш погрешно — намеси се свекървата. — Това е семеен въпрос. Нали сме едно семейство?
— За каква сума говорим? — попита Десислава, овладявайки гнева си.
— Нищо особено — милион и седемстотин хиляди, за три години — отвърна лекомислено Жулиета.
— Колко?! — Десислава едва не се задави. — Това сериозно ли е?
Тя погледна към Ростислав. Той упорито изучаваше чинията си.
— Ростислав, ти знаеше ли за тази… идея?
— Ами… говорихме — измърмори той.
— И си съгласен?
— Деси, това са моите хора — каза той неуверено. — Ще ти върнат парите.
— Разбира се, че ще ги върнем! — намеси се Жулиета. — Нима ни нямаш доверие?
В съзнанието на Десислава започнаха да се редят цифри — собствената ѝ заплата, ипотеката им, сметките, ежедневните разходи. И сега — чужд заем за автомобил, който дори няма да кара?
— Трябва да помисля — изрече тя след кратка пауза.
— Какво има да мислиш? — възмути се Олга Александрова. — В семейството хората си помагат.
— Точно така! — включи се племенникът на Ростислав. — Лельо Деси, не бъди дребнава!
Десислава се изправи рязко.
— Никога не съм теглила кредит. И със сигурност няма да изплащам чужд. Нужно ми е време.
— Да не ти е жал за парите? — присви очи Жулиета. — От нас ли ги пазиш?
— Жулиета, стига — промълви Ростислав, без особен авторитет.
— Не настоявам, просто не разбирам! Нали не сме ти чужди?
Десислава излезе в кухнята. Ръцете ѝ трепереха. Защо изобщо се чувства виновна? Та това е абсурдно. Работила е усърдно цял живот, спестявала е, не е посягала към заеми. А сега трябва да плаща за нечия прищявка?
След малко Ростислав я последва.
— Деси, какво ти става?
— Осъзнаваш ли какво искат? Това е почти цялата ми годишна заплата!
— Ще ги върнат… — отвърна той несигурно.
— Кога? Как? Жулиета от пет години няма постоянна работа!
— Но те са моето семейство…
— Твоето семейство — прекъсна го тя твърдо. — А решението явно вече е взето без мен.
В този момент не гневът, а ясната решимост я изпълни. Нямаше да поеме този дълг. Нямаше да позволи да я притиснат с приказки за „семейство“. Тази вечер, когато си легнаха, напрежението между тях остана да виси тежко в тъмнината и Десислава дълго не можа да затвори очи.
