Един от мъжете се приближи към шофьорската врата и почука по стъклото с кокалчетата си.
— Излизай, красавице — изрече с мазна усмивка. — Ще си поговорим.
В същия миг зад колата се чу рязко трясване.
Багажникът.
Захари изскочи навън толкова внезапно, че дори аз не успях да проследя движението му. Всичко се случи за секунди.
Първи удар.
После втори.
Единият от нападателите се строполи на асфалта, а другият бе запратен към канавката край пътя.
Но не бяха двама.
Имаше и трети.
Той не беше излязъл — чакаше в сивата кола.
Изтрещя изстрел.
Захари рязко се сви, сякаш ток премина през тялото му. Ръката му инстинктивно притисна рамото. Коленете му поддадоха и той се отпусна на едното.
Изкрещях.
Въпреки това той не падна. С последно усилие изтръгна пистолета от ръката на поваления мъж и насочи оръжието към третия.
— Хвърли го — изсъска.
Онзи се поколеба само миг, после оръжието тупна на седалката.
Захари се свлече на земята.
Отворих вратата и хукнах към него.
Кръвта беше навсякъде. Попиваше в ризата му, оцветяваше плата в тъмночервено.
— Обади се в полицията — прошепна дрезгаво. — В телефона ми… номерът е запаметен. Всичко съм записал. Калоян Странджански е.
Пръстите ми трепереха толкова силно, че едва успявах да уцеля цифрите. Набирах, обърквах, започвах отново.
Полиция.
Линейка.
Сирени.
Всичко се сля в един размазан, кошмарен шум.
Същата вечер задържаха Странджански. Разпитите не продължиха дълго — той проговори.
Петнадесет години бил дясна ръка на баща ми. Разчитал, че ще стане съдружник. А после разбрал, че фирмата ще бъде прехвърлена на мен. На „глезената дъщеря“, която според него не била заслужила нищо.
Планът му бил прост и отвратителен — или да ме премахне, за да притисне баща ми, или да ме принуди към брак и така законно да се добере до всичко.
Нищожество.
В болницата миришеше на антисептик и тишина.
Захари лежеше в стая с бели стени. Рамото му беше плътно превързано. Куршумът бе минал през плътта и излязъл — лекарите казаха, че след месец почти няма да личи.
Ходех при него всеки ден. Носех му храна от вкъщи — болничната отказваше да докосне.
На третия ден, когато влязох, той ме спря с поглед.
— Не идвай повече.
Замръзнах до вратата.
— Опасността отмина. Баща ти ще прекрати договора с агенцията. Аз вече не съм твой бодигард.
Отново това „твой“.
Приближих се и седнах на ръба на леглото.
— Идвам не заради договора.
Той извърна очи.
— Десислава… не мога пак. Преди пет години си обещах никого да не допускам близо. Ако загубя още веднъж… няма да издържа.
— Захари — произнесох името му тихо.
Той трепна.
— Пет години си живял в страх да не изгубиш някого — казах. — Разбирам те. Но ти вече ме спаси. Позволи ми сега аз да остана до теб.
Дълго ме гледа. В сивите му очи нещо се раздвижи, сякаш ледена повърхност започва да се пропуква.
— Косата ти е пусната — отбеляза внезапно.
— Вече не се крия.
Той протегна ръка — същата, белязаната — и хвана моята. За първи път от седмици на устните му се появи истинска усмивка. Не студена. Не професионална.
Жива.
Три месеца по-късно.
Утрото в апартамента ми ухаеше на кафе.
Захари вече не заспива на дивана. Мястото му е до мен.
Напусна агенцията. Баща ми първоначално се възпротиви.
— Охранител? За дъщеря ми?
Погледнах го право в очите.
— Той не е охранител. Той е човекът ми.
Баща ми видя усмивката ми — истинската — и отстъпи.
Сега седя в кухнята с разпусната коса. Три месеца не съм я връзвала на строг кок. Нямам нужда от броня.
Захари се приближава, целува ме по темето и сяда до мен.
— Баща ти ни кани на вечеря довечера.
— Да пита пак кога ще има сватба?
— Без съмнение.
Засмивам се.
— И какво ще му кажеш?
— Че още не съм задал въпроса.
Пауза.
Погледът му е топъл, открит.
— Но мога да го направя сега.
Изважда малка кутийка от джоба си.
Гледам ръката с белега, която държи пръстена. Този белег вече не е рана. Той е спомен за силата му — и за това, че има кого да пази.
— Да — прошепвам.
Пръстенът блесва на ръката ми. Той ме целува.
И разбирам — това е онова щастие, от което толкова дълго се страхувах.
Леден поглед?
Не.
В сивите му очи вече има само топлина.
Само любов.
Само дом.
