Тишината продължи, но вече не беше обикновена пауза между двама души.
Тя носеше тежест и съдържание.
В нея имаше разбиране.
Онази нощ за първи път от седмици заспах спокойно. Без да се будя от всеки шум, без да се вслушвам в стъпките по стълбището.
Осъзнах нещо просто и категорично: този мъж би предпочел да загине, отколкото отново да не успее да опази някого.
Веднъж вече бе преживял провал — не бе спасил жената до себе си.
Сега пазеше така, сякаш всяка заплаха е насочена право към собственото му сърце.
Пета седмица.
Съботен ден.
Събудих се късно — слънцето вече огряваше пердетата. Нямаше работа, нямаше график, нямаше нужда да прибирам косата си в строг кок.
Излязох в кухнята по широка домашна тениска, с разпусната коса — така, както не се бях появявала пред него, откакто Захари Маришки влезе в живота ми.
Той беше до печката.
Приготвяше кафе.
Когато се обърна и ме видя, замръзна за миг.
Погледът му се промени.
В него нямаше стомана, нито онзи професионален хлад.
Имаше топлина.
— Косата ви е… много красива — каза тихо.
И веднага се обърна обратно, сякаш беше прекрачил граница.
Усетих как бузите ми пламват.
Налях си кафе, престорих се, че думите му са незначителни.
Но вътре в мен нещо се размести.
Нещо, което старателно бях държала заключено.
Същата вечер той ми донесе резултатите от проверката.
Частната агенция бе проследила сивия автомобил.
Регистрационният номер водеше към подставено лице — класическа схема.
Но от охранителните камери на паркинга срещу офиса бяха извадени записи.
На един от кадрите ясно се виждаше как Калоян Странджански се качва именно в тази кола.
Датата съвпадаше с деня, в който получих онази снимка със заплахата.
— Някой действа отвътре — каза Захари спокойно. — Натискът идва от вътрешен човек.
Студ премина по гърба ми.
Странджански.
Петнайсет години до баща ми. Винаги учтив. Винаги с онази премерена усмивка.
През цялото време е кроял планове зад гърба ни?
— Трябва да кажем на татко! — изрекох импулсивно.
— Още не — поклати глава Захари. — Това е косвено доказателство. Ще твърди, че просто е ползвал чужд автомобил. Трябват ни директни улики. Дайте ми още седем дни.
Погледнах го внимателно.
И кимнах.
За първи път доверието ми към него не произтичаше от нареждане на баща ми.
Беше личен избор.
Стояхме рамо до рамо срещу Странджански.
И това ни сближаваше по начин, който не смеех да назова.
Шеста седмица.
Захари почти не спеше.
Преглеждаше служители, сверяваше документи, сравняваше дати и маршрути.
Аз също се включих — извадих архиви, списъци с командировки, графици за извънреден труд.
На петия ден той вдигна поглед от лаптопа.
— Всички заплашителни писма са изпращани от IP адрес в рамките на фирмата — каза. — Вечер, когато офисът е почти празен.
— Кой остава след работно време?
— Ръководството. Охраната. И заместникът на баща ви.
Странджански.
Доказателствата се очертаваха, но още не стигаха.
Тогава Захари предложи план.
Чрез Десислава Живкова — секретарката на баща ми — бе пуснат слух. Уж тя се е скарала с охранителя и на следващия ден заминава сама към вилата край Провадия.
Без придружител.
Примамка.
Не исках да участвам.
Твърде рисковано.
— Ще съм до теб всяка секунда — каза той твърдо.
— А ако нещо се обърка?
Той ме погледна и този път хвана ръката ми.
— Докато дишам, никой няма да те докосне.
„Теб“, не „Вас“.
Шест седмици му бяха нужни да свали дистанцията.
Съгласих се.
Вечерта телефонът ми звънна.
Гласът му звучеше напрегнато.
— Странджански клъвна. Преди малко говори по телефона. Записах разговора. Спомена „утре на извънградския път“ и каза, че „момичето ще бъде само“.
Стиснах зъби при думата „момичето“.
— Вече имаме достатъчно — добави той. — Утре приключваме с това.
На следващия ден карах по извънградския път.
Сама.
Поне така изглеждаше.
В действителност Захари лежеше в багажника — стар тактически номер, както ми обясни.
По средата на маршрута пътят бе препречен.
Сив автомобил.
Същият.
Двама мъже слязоха и тръгнаха към мен.
Спрях.
Сърцето ми блъскаше толкова силно, че имах усещането, че ехото му ще издаде присъствието ни още преди да са стигнали до колата.
