Пред входната ми врата стоеше непознат мъж.
Беше висок, широкоплещест, облечен в тъмно яке, което подчертаваше внушителната му фигура. На вид – около тридесет и пет, може би дори към четирийсет.
Замръзнах на място, стиснала ключовете в дланта си.
Той бавно извърна глава.
Погледите ни се срещнаха.
Очите му бяха сиви.
Студени.
Като небето точно преди снежна буря.
Без да се замислям, посегнах към телефона си.
Полицията. Веднага. — Десислава Живкова? — гласът му прозвуча спокоен, почти безцветен.
Отстъпих крачка назад.
Как знае името ми? — Захари Маришки. Частна охранителна фирма. Баща ви ме нае.
Не му повярвах.
Набрах баща си с треперещи пръсти.
Той вдигна още на първото позвъняване, сякаш е очаквал обаждането. — Татко, пред вратата ми има някакъв мъж! — Знам, Деси. Това е личната ти охрана. — Каква охрана? Ти добре ли си?
От другата страна настъпи кратко мълчание.
После думите му ме пронизаха като лед. — От две седмици получавам писма. Заплахи. Искат да прекратя договора с общината. Ако не го направя — ще пострадаш ти.
Облегнах се на стената. Коленете ми омекнаха. — Защо не ми каза? — Не исках да те тревожа. Мислех, че ще се справя сам. Но вчера се обадиха. Знаят къде живееш. Къде работиш. В колко часа излизаш.
Погледнах към мъжа пред вратата.
Стоеше неподвижен. Чакаше. — Татко, не съм дете. Нямам нужда от пазач! — Това не подлежи на обсъждане, Десислава. Докато не разберем кой стои зад всичко, Захари ще бъде до теб. Денонощно.
Линията прекъсна.
Без да ми остави шанс за възражение.
Свалих телефона бавно и го прибрах в чантата си.
Захари ми подаде служебната си карта. Докато я поемах, забелязах белег по лявата му ръка — дълъг, избледнял, стар. Простираше се от китката почти до лакътя. — Можете да се свържете с агенцията и да проверите — каза той.
Гласът му беше като погледа — равен, студен, лишен от нюанси.
Отключих апартамента. — Влизайте — промълвих. — Щом вече е решено вместо мен.
Той прекрачи прага пръв. Огледа антрето, после стаите. Провери прозорците, балкона, дори банята. — Какво точно правите? — Проверявам периметъра.
Периметъра.
Така наричаше двустайния ми апартамент в покрайнините на Провадия.
Бях на трийсет и две. Главен счетоводител в строителната фирма на баща ми. От три години живеех сама. А сега имах личен телохранител със сиви очи и белег като от стара битка.
Какво би могло да се обърка?
Измина една седмица.
Захари беше навсякъде.
Караше ме до офиса. Чакаше в колата, докато работя. Вечер ме прибираше. Преди да вляза у дома, оглеждаше входа. Нощем оставаше — спеше на дивана в хола.
Опитвах се да завържа разговор.
Отговорите му бяха кратки. — Удобен ли е диванът? — Става. — Искате ли кафе? — Не. — Винаги ли говорите толкова малко? — По-безопасно е.
Започна да ме дразни.
Свикнала бях сама да определям графика си. Да решавам кога да изляза и кога да се прибера. А сега един чужд мъж познаваше ежедневието ми по-добре от мен.
На седмия ден обаче всичко се промени.
Останах до късно в офиса — довършвах тримесечните отчети. Захари чакаше долу, после се качи при мен. — Десислава Живкова, трябва да тръгваме. — Не съм приключила. — Сив автомобил стои срещу сградата втори ден. Днес шофьорът снима входа.
Погледнах през прозореца.
Наистина — сива кола, затъмнени стъкла. — Може да е случайност?
Той не отговори. Вече говореше по телефона. — Проверяват регистрационния номер. Очаквам информация.
Напуснахме през служебния изход.
Вечерта получих имейл на служебната си поща.
Без тема. Без текст.
Само прикачен файл.
Отворих го.
Снимка.
Аз — излизам от входа на блока тази сутрин.
А под нея кратко послание: „Баща ти не е вечен. Ти също.“
Пръстите ми се разтрепериха. Телефонът се изплъзна от ръката ми и падна на пода.
Захари го вдигна, погледът му се спря върху екрана и лицето му остана напълно непроницаемо.
