Звънецът изтрещя точно когато Ралица Велизарова беше в банята и се канеше да си ляга. Тихомир Станчев отдавна спеше в хола и равномерното му похъркване се носеше из апартамента. Стресната от късния час, тя все пак отиде до входната врата.
— Отваряй! Виждам, че надничаш през шпионката! — прогърмя гласът на Боряна Пиронкова.
Сестрата на съпруга ѝ никога не се отличаваше с дискретност. Едрата ѝ фигура и неспирната ѝ енергия неизменно привличаха внимание, където и да се появеше.
— Здрасти… — смутено отвори Ралица. Лицето ѝ беше намазано с маска, а косата — навита на ролки.
— О, чудесно, че сте будни! Разхождахме се наоколо, изпуснахме метрото и няма как — ще нощуваме при вас. — заяви Боряна и безцеремонно се промъкна вътре, избутвайки домакинята. След нея се вмъкна и съпругът ѝ Калоян Мирчев, а зад тях — синът им Мартин Чавдаров.
— Къде е брат ми? Тихомире! Какво спиш, бе? Сестра ти е тук! — разсмя се тя гръмогласно.
От този смях, напомнящ едновременно рев и хълцане, на Ралица ѝ потрепна клепачът. Ясно ѝ беше, че спокойната вечер е безвъзвратно съсипана.
— Ралице, какво се вцепени? Слагай нещо на масата! Гладни сме от пътя!
Тя изгледа многозначително мъжа си, но той само повдигна рамене.
— Хайде в хола, ще пуснем телевизора. Ралица ще ни спретне нещо леко за хапване. Момчета, давайте — футбол!
Домакинята безмълвно проследи как седемгодишният Мартин се качи с мръсните си маратонки направо в любимото ѝ кресло. Калоян, слабоват и вечно замечтан, добави:
— Ако има чипс, ще е идеално за мача. Как мислиш, Боби, дали Ралица има и нещо за пиене?
— Тихомире — прошепна тя хладно, — според теб Калоян носи ли си резервни зъби?
Калоян се задави, а Боряна избухна в нов пристъп на смях.
— Ех, голяма си шегаджийка! Хайде, покажи ми кухнята, ще ти помогна.
— Разбира се… след като Мартин почисти креслото ми.
— Анатолий! — сряза го майка му. — Обувките се свалят на входа!
Без да отделя очи от телефона, момчето събу маратонките и ги захвърли насред коридора, после с напълно сериозен вид пъхна пръст в носа си.
Ралица преглътна раздразнението си и заведе Боряна към банята.
— Ето парцал. Първо ще изчистите петното, после ще има „екскурзия“.
— Брей, какво гостоприемство… — измърмори Боряна, но подаде парцала на сина си. Той кимна, ала не помръдна и сантиметър към креслото.
Ралица реши да ги отпрати с по няколко сандвича и такси. Докато режеше колбаса, чу странно сърбане. Обърна се и видя как Боряна гребе с черпак от тенджерата и яде борша направо от нея. Усмихна се с пълна уста, а червени капки се стекоха по брадичката и попиха в блузата ѝ.
Без ни най-малко притеснение тя избърса лицето си с плата, съблече дрехата и я подаде.
— Ще я изпереш ли? Машината ти е страхотна! Нашата е допотопна, само мога да мечтая за такава…
Ралица отвори уста да възрази, но събитията се нижеха прекалено бързо. Стискайки изцапаната блуза, тя още търсеше думи, когато в кухнята нахълта Мартин.
— Трябва ми тоалетната! Имате ли контакт вътре?
— Не… — озадачено отвърна тя. — Защо ти е?
— Калояне! — изрева Боряна. — На детето му трябва ток!
Следващите десет минути всички търчаха из апартамента в търсене на разклонител. Мартин имаше стомашни проблеми и посещенията му в тоалетната бяха редки, но продължителни — задължително с телефон в ръка, а батерията му беше на изчерпване.
Когато най-сетне осигуриха електричество на „страдащия“, възрастните се върнаха в кухнята. Ралица още държеше в ръце мръсната блуза на Боряна и усещаше, че това нахлуване тепърва ще ѝ създаде сериозни главоболия.
