— …кажи ми, Диана — прошепна Силвия, вече замаяна от второто вино. — Аз ли обърках всичко? Може би наистина съм прекалено рязка. Можех да преглътна, да замълча… да стисна зъби и да изтърпя.
— Да търпиш? — изсумтя Диана и си доля в чашата. — Ти си счетоводител. Пробвай в офиса да „изтърпиш“ една грешка и да я оставиш така. НАП ще те смачка. А в личния живот значи може да си затваряш очите?
Силвия не отвърна. В ушите ѝ бучеше, мислите ѝ се блъскаха една в друга.
— А ако се върне? — изрече изведнъж. — Ако се появи на прага и каже: „Край. Майка ми — в дом за възрастни, на теб — цветя и извинение.“ Ти би ли простила?
Диана се замисли за миг, после поклати глава.
— Силве, щом сега е при нея, значи вече е избрал. Ти още чакаш чудо — да предпочете теб. Но той няма да го направи. Удобно му е да е под нечия сянка. Да не поема отговорност.
На следващата сутрин телефонът ѝ изписука. Съобщение от банката: „Регистриран опит за достъп до профила ви от ново устройство. Ако не сте вие, свържете се незабавно.“
Сърцето ѝ прескочи. Веднага набра обслужването.
— Да, имало е вход от непознато устройство — потвърди операторът. — Потвърждавате ли, че сте вие?
— Не. Блокирайте всичко. Сега.
Щом затвори, измъкна от гардероба кутията с документи. Лична карта, данъчни регистрации, нотариален акт за апартамента… всичко беше на мястото си. Почти всичко. Липсваше старата резервна сим-карта — онази, на която преди идваха известията, а после беше оставила „за всеки случай“.
Силвия пое към входа на Златка Велизарова с плик под мишница и включен диктофон на телефона. Стъпваше твърдо, без колебание.
Вратата се отвори без поздрави.
— Ти нормална ли си?! — изкрещя Златка, щом я видя. — Нахлуваш в дома ми!
— Да. Без букет и без сладкиш. Но с документи — отвърна спокойно Силвия и хвърли плика на масата. — Сигнал до полицията. Опит за влизане в профила ми и заявка за кредит през електронните услуги. С твоето име.
— Нямам нищо общо! — заохка свекървата. — Станала е грешка! Орлин е натиснал нещо!
— А сим-картата къде е? — гласът ѝ стана леден. — Тази, която изчезна от чекмеджето ми?
Настъпи секунда тишина. После Златка избухна:
— Неблагодарница! Аз ти дадох сина си, покрив над главата, грижи… а ти полиция ще ми викаш!
От кухнята излезе Орлин Христов. Изглеждаше пребледнял.
— Силвия… може ли да говорим спокойно? Не знаех. Мама каза, че просто проверявала възможностите за кредит, не искала да…
— Не искала? — прекъсна го тя. — А ти какво направи? Нещо изобщо направи ли? Освен да стоиш по средата и да мълчиш?
— Не говори така…
— Говоря точно както мисля. — Приближи се до него. — Ако сега не ѝ кажеш да ме остави на мира, тръгваш с нея. И повече не се връщай. Не смей да се появиш пред вратата ми. Това е твоят избор. Защото нито веднъж не ме защити.
— Господи… аз съм му майка, живота си съм дала за него! — простена Златка.
— Дай му го и занапред — каза тихо Силвия. — Но моя не раздавай.
Тя излезе, без сълзи, без сцени. Просто затвори вратата зад себе си.
Месец по-късно подаде молба за развод. Смени всички документи, нов номер, нови пароли, монтира аларма в апартамента. Купи си нов чайник — уж дреболия, но го отбеляза с чаша вино и пакет чипс пред телевизора.
След това замина сама. За първи път от десет години — без никого. До Варна, през април. Валеше, морето беше сиво, но в гърдите ѝ имаше простор.
Защото вече не дължеше нищо на никого. Нито диван. Нито пари. Нито себе си.
