Самотата я пречупи едва след като ехото от стъпките му напълно заглъхна. Силвия Каменар се свлече до самия праг, седна направо върху студените плочки и притисна длани към лицето си. Сълзите тръгнаха без звук.
Когато нещо приключва истински, то не се разпада с трясък. Свършва тихо. И най-болезнено е, когато ударът идва не от противник, а от човек, когото си наричал „свой“.
На следващата сутрин я събуди телефонът. Номерът беше непознат.
— Добър ден, обаждаме се от отдел „Финансова сигурност“. Бихме искали да потвърдим… вие ли подадохте искане за потребителски заем от двадесет хиляди лева?
— Моля?! — Силвия подскочи от леглото. — Не! Разбира се, че не! Кога?
— Вчера чрез мобилното приложение. Посочени са вашите лични данни и телефон. Процедурата не е финализирана, но…
— Блокирайте всичко незабавно. Не съм давала съгласие за нищо.
Затвори и за миг остана неподвижна. Сърцето ѝ блъскаше в гърдите. Значи Златка Велизарова не се беше отказала. Опитваше се да я притисне, да я довърши. Ами ако беше успяла?
Силвия облече първото, което ѝ попадна, и отиде в районното. Подаде жалба. Обясняваше подробно, спокойно, почти делово — кой, кога и как е използвал личните ѝ данни. Дежурният полицай я слушаше с намръщено лице и бавно попълваше формуляра.
— Все пак говорим за семейни отношения — подхвърли той. — Не е ли по-добре да се разберете помежду си, вместо да стигате до наказателна отговорност?
— В момента, в който някой посегне на самоличността ми, това престава да бъде „семейно“ — отвърна тя твърдо. — Това е престъпление.
Излезе късно. Вече се беше стъмнило. Колите разплискваха кална вода по улицата, хората се прибираха уморени, а въздухът миришеше на мокър асфалт. В главата ѝ се въртеше само една мисъл: ако сама не се защитя, никой няма да го направи вместо мен.
Вечерта изпрати кратко съобщение на Орлин Христов:
„Подадох жалба. Ако майка ти още веднъж се опита да използва данните ми, ще има наказателно дело. Предай ѝ. Или не. Решението е твое.“
Отговор не получи. Но след час телефонът отново иззвъня. На дисплея светеше името на Златка Велизарова.
Силвия се поколеба, после прие.
— Ти напълно си се объркала! — започна свекърва ѝ без поздрав. — Исках да ви помогна! Вие с Орлин живеете в разруха — никакви мебели, всичко старо! Мислех да взема кредит и да ви купя диван, хладилник. Вместо благодарност — полиция!
— Помощ ли наричаш това? — гласът на Силвия трепереше от гняв. — Да използваш чужди данни? Това е измама.
— Недей да говориш като прокурор! Аз съм му майка. Имам право да се намеся, когато синът ми живее като в кочина!
— Майка? — повтори Силвия тихо. — Ако имаше внук, и на него ли щеше да изтеглиш заем? Само и само да наредиш още шкафове?
— Исках най-доброто!
— Най-доброто за мен е повече никога да не се появяваш в живота ми.
Прекъсна разговора. И за пръв път от седмици насам тишината не я притисна. Беше различна — лека, почти освобождаваща.
Стоеше на балкона и гледаше към сивия двор. Пролетта плахо се прокрадваше между локвите и разровената пръст от нов кабел. Никаква поезия — само обикновено ежедневие.
Изминаха две седмици от онзи банков разговор. Две седмици без Орлин, без оплакванията на майка му, без намеци за „още малко пари“. Апартаментът сякаш се разшири. Въздухът стана по-лек. Само под ребрата ѝ зееше празнота.
Телефонът мълчеше. И той не се обади нито веднъж.
Един следобед, натоварена с тежки торби от кварталния магазин, Силвия ги видя. Орлин вървеше до Златка. Мълчалив, приведен. В нея обаче се четеше самодоволство. Носеше ново палто.
Златка я забеляза, спря за миг и ѝ се усмихна — предизвикателно, сякаш празнуваше победа.
Същата нощ Силвия отвори бутилка бяло вино у дома. До нея беше Диана Радославова, колежката ѝ. На масата — солени краставички и сушена риба, увита във вестник.
— Кажи ми… — започна Силвия, вперила поглед в чашата.
