— Тя има проблеми със здравето, ти изобщо не си представяш колко ѝ е трудно… — измънка Орлин Христов, сякаш това трябваше да обясни всичко.
Силвия пристъпи още крачка към него, толкова близо, че почти усещаше дъха му.
— Знаеш ли кое е трудно? Да живея под един покрив с вас. И с двама ви. Ти я прикриваш, тя злоупотребява с личните ми данни, после аз излизам виновна — и накрая се чудите защо не искам да я виждам!
Мълчанието, което последва, беше по-красноречиво от всякакви оправдания. Тишината често защитава най-добре онзи, който няма аргументи.
— До края на седмицата да сте си събрали нещата. И двамата, — произнесе тя спокойно, почти без интонация. — Апартаментът е мой. Наследство от баба ми. И няма да го деля с измамница.
— Силвия, стига драматизира…
Тя се изсмя — кратко и сухо.
— Драматизирам? Ако ѝ беше по-удобно, щеше да изтегли заема на твое име. Просто аз ѝ бях по-лесната мишена.
Той си тръгна. Вратата се затвори с рязък звук, като щракване на спусък. Силвия остана в кухнята, държейки празна кофичка от кисело мляко, и усещането, че нещо вътре в нея се е скъсало. Сякаш дълго опъвана пружина най-накрая се беше отпуснала с взрив.
Трета поредна нощ без сън.
Опита се да заспи — взе успокоителни капки, пусна си някакъв лековат сериал, в който руса героиня в шарен халат спасяваше фирмата на мъжа си от фалит. После лежа с отворени очи, втренчена в тавана, и пресмяташе колко пъти през последните шест месеца беше чувала: „Силвия, разбери я, на мама ѝ е тежко“. Разбирам. Само че не разбирам защо на всички им е тежко, а сметката плащам единствено аз.
На четвъртата сутрин я събуди силно тропане по входната врата. Първо реши, че е пощальон. После — че е куриер. И тогава чу гласа.
— Силвия! Отвори! Аз съм… Орлин.
Колко предвидимо. Не бяха минали и три дни.
— Имаш ключове! — извика тя, без да отключва.
— Върнах ги. За да не се ядосваш. Моля те, нека поговорим. Сам съм.
Стиснала дръжката на вратата, тя се колебаеше. Във филмите героинята би се обърнала и би го оставила отвън. Само че в живота сценариите винаги закъсняват. Реалността е, че стоиш боса, разрошена, с петно от кафе върху тениската, отключваш и казваш:
Орлин стоеше пред нея с дънки и смачкано яке, косата му разрошена, сякаш я беше сушил на течение.
— Аз… не предполагах. Честно. Че ще стигне дотам. Да, снима паспорта ти. Каза, че е изгубила своите документи и ѝ трябвали копия за някакви субсидии. Повярвах ѝ.
— И защо не ме попита?
Той сви рамене, избягвайки погледа ѝ.
— Ти винаги реагираш остро. Реших, че щом е за добро и сме семейство…
— Семейство? — повтори тя и юмруците ѝ се свиха. — Орлин, майка ти направи опит за измама. Не срещу непознат, а срещу мен. Срещу жена ти.
— Знам. Ужасно е. Но трябва ли всичко да се разрушава?
— Аз не руша. Опитвам се да спася каквото е останало от мен.
Двамата замълчаха. В коридора миришеше на стари обувки. От съседния апартамент се чуваше пробивна машина — настойчив, метален звук, който се забиваше в слепоочията.
— Тя съжалява, — прошепна той. — Каза да ти предам.
— Нека го запише на видео. С дата и час. И с паспорта си пред камерата.
Орлин се усмихна уморено — повече гримаса, отколкото усмивка.
— Ти не я познаваш истинската…
— Познавам достатъчно добре тази, която се опита да изтегли кредит на мое име, — прекъсна го Силвия и скръсти ръце. — Ако очакваш да се разплача и да те помоля да се върнеш — няма да стане. Нито днес, нито изобщо.
— Ако си тръгна, тя няма да се справи сама. Кръвното ѝ скача. Нужен съм ѝ.
— Тогава бъди там, където си по-нужен.
— А ти?
Силвия повдигна брадичка.
— Аз ще оцелея. Защото никога не съм се опитвала да взема заем на чуждо име.
Той остана неподвижен за миг, сякаш думите ѝ го бяха заковали на място. После се обърна и тръгна по стълбите. Вратата този път се затвори тихо.
И тогава Силвия остана сама в празния коридор.
